Усмихна се, разбирайки, че баща му беше предугадил номера с куката и бе взел мерки срещу това. И все пак синът му беше минал през вратата.
Улф мина през привидно празната зона в очертанията на шестоъгълника. За разлика от вратата, през която бяха пристигнали на водния свят, тази не беше еднопосочна. По една или друга причина Уризен не се вълнуваше дали те ще се върнат на планетата с пурпурните небеса. А може би знаеше, че те никога няма да пожелаят да го направят.
Изкатери се по каменния улей, иззидан в склона на някакъв хълм. Завърза единия край на въжето около ствола на малко дърво и се върна обратно при вратата. После хвърли свободния край на въжето през нея. Въжето се натегна и не след дълго във вратата се появи лицето на Вейла. Той й помогна да мине, а после двамата с нея издърпаха един по един и останалите Повелители.
Когато пристигна и осмия, Ринтра, Улф пъхна глава във вратата, за да хвърли на света, който току-що бяха напуснали един последен поглед. Направи го бързо, защото се изплаши от мисълта, че тялото му се намира на планета, обикаляща на двайсет хиляди мили от планетата, където беше главата му. Каква зловеща шегичка би било, ако Уризен в този момент решеше да деактивира вратата! Напълно в негов стил.
Краят на мостика се намираше само на три стъпки от шестоъгълника. Скелето по някакво чудо още стоеше изправено, макар да бе въпрос само на време кога течението на реката щеше да завърти една от лодките, в които се намираха краката му и щеше да събори цялата конструкция.
Той дръпна обратно главата си с усещането, че шията току-що му се бе изплъзнала от ножа на гилотина.
Повелителите би трябвало да ликуват, но бяха прекалено изморени, а и ги терзаеше мисълта за неясното им бъдеще. Вече бе ясно, че се намират на друг от сателитите на Апирматцум. Небето тук беше наситено жълто. Ако се изключеше хълма на който се намираха в момента, околността беше равнинна, покрита с шестинчова трева и много храсти. Те доста приличаха на земните храсти, които Улф помнеше добре. Различаваха се поне една дузина видове, отрупани с плодове с най-различни форми, размери и цветове.
Но всички плодове имаха нещо, което ги обединяваше. От тях се носеше определено неприятна миризма.
Хълмът се издигаше непосредствено на брега на море. Широка пясъчна ивица се простираше докъдето им стигаха очите. Улф погледна към вътрешността на сушата и видя планини. Обърнатата към тях страна на една от планините беше осеяна от някакви природни формирования, които му напомняха за лице. И колкото по-дълго се взираше в тази планина, толкова по-сигурен ставаше, че това наистина е образ на лице.
— Баща ни е оставил указание — обърна се той към останалите Повелители. — Пътепоказател към следващата врата. Но ми се струва, че не го прави само за наше добро.
Те потеглиха през равнината към далечната планина. След известно време стигнаха до широка река и тръгнаха по брега й. Установиха, че водата е чиста, прясна и чудесна за пиене. Хранеха се с плодовете, които предвидливо бяха донесли от света на пурпурните небеса. Скоро над хоризонта надвисна диска на луната. Тук тя беше бледоморава на цвят и подобно на другите планети, появата й предвещаваше падането на онзи здрач, който в тази вселена заместваше нощта.
Преспаха и на другия ден продължиха нататък. Вървяха мълчаливо. Бяха изморени, краката ги боляха, а нервите им бяха опънати поради липсата на оръжие. Мълчанието им добре се вписваше в тишината, спуснала се над този свят. Около тях не се разнасяха крясъци на птици, нито рев на животни. Не се виждаха никакви следи на живот, освен тях самите и пищната растителност. На няколко пъти им се стори, че виждат малки животни в далечината, но когато приближаваха, там нямаше нищо.
Планините се оказаха на три дни път от хълма с вратата. Лицето ставаше все по-отчетливо и вече ясно се различаваха чертите на Уризен. Той им се усмихваше, а погледът му беше сведен към тях. Това подтискаше Повелителите, които просто не можеха да избегнат гигантското каменно присъствие. Той сякаш им се надсмиваше.
На четвъртия ден стигнаха полите на планината, озовавайки се точно под колосалната брадичка на Уризен. Планината представляваше монолитна скала от розов и много твърд камък. Близо до мястото, където бяха застанали, се виждаше пукнатина или по-скоро нещо подобно на тесен каньон, издигащ се към върха на планината на около десет хиляди стъпки над главите им.