— Май няма никакъв заобиколен път нагоре — отбеляза замислено Улф. — Разбира се, бихме могли да се уверим в това, ако обиколим планината. Но нещо ми подсказва, че това ще бъде напразна загуба на време.
— Защо да постъпваме както баща ни иска? — попита Паламаброн.
— Нямаме друг избор — отговори Улф.
— Добре тогава, нека играем по свирката му, докато не ни излови и не ни набучи на шиш, за да ни изпече — иронизира го Паламаброн. — Предлагам да се откажем от този тежък и изнурителен път.
— И къде предлагаш да се заселим? — поинтересува се Вейла. — Тук? В този рай? С твоята тъпота, ти наистина едва ли си го забелязал, братко, но храната ни е на привършване. Изядохме всичкото месо, а тази сутрин довършихме и последните плодове. Досега поне не срещнахме нищо, което става за ядене. Ти можеш да опиташ плодовете, ако искаш. Но според мен те са отровни.
— О, Лос! Да не искаш да кажеш, че Уризен си е поставил за цел да ни умори от глад? — възкликна Паламаброн.
— Наистина ще умрем от глад, ако не намерим нещо за ядене — намеси се Улф. — Но ако стоим все така тук, няма да намерим нищо.
Той ги поведе нагоре в каньона. Пътеката минаваше по гладка скала, която личеше, че едно време е била корито на река. Реката се бе преместила към една от стените на каньона и сега ромолеше на няколко стъпки под каменните си брегове. Отвреме-навреме се натъкваха на храсти, поникнали в каменната твърд на планината.
Цял ден вървяха Повелителите по извиващата се пътека. Когато настана нощта, изядоха последните си запаси храна. Когато дойде денят, те се надигнаха с празни стомаси и чувството, че този път късметът им е обърнал гръб. Улф потегли напред с бърз ход, мислейки, че колкото по-бързо се измъкнат от мрачния каньон, толкова по-добре щеше да се отрази това на психиката им. Освен това, тук беше невъзможно да намерят каквато и да е било храна. В реката нямаше риба и до момента не бяха забелязали наличието даже на насекоми.
На втория ден зърнаха първото живо същество. Току-що бяха излезли от широк завой, вървейки бавно и безшумно. Това, заедно с факта, че вървяха срещу вятъра, им помогна да се приближат до съществото преди то да ги усети. Беше високо към две стъпки, стоеше изправено в стойката на кенгуру на задните си крака и държеше някакъв клон с подобните на лемур предни лапи. Когато ги видя, то спря да яде плодовете и избяга с големи скокове. Видя се че има тънка, но твърда опашка.
Улф понечи да го догони, но веднага се отказа, осъзнавайки превъзходството му в скорост. Животното спря на стотина метра и се обърна с лице към тях. Главата му имаше формата на чистокръвна персийска котка с разликата, че ушите бяха като на заек. Тялото му бе с убит кафеникав цвят, главата беше шоколадова, а ушите виолетови.
Улф предпазливо запристъпва към него, но то бързо се скри от погледа им. Тогава реши, че би било добре всеки Повелител да носи тояга, която да използва, ако по някакво стечение на обстоятелствата се окаже в непосредствена близост до един от тези скокливци. Захвана се със задачата да насече клони, достатъчно здрави за да свършат работа.
Паламаброн го попита защо не бе използвал излъчвателя за да убие животното. Улф му напомни, че се опитва да запази колкото може повече енергия. А и създанието се бе отдалечило от тях на такава скорост, че той не бе уверен дали ще може да го улучи. Следващият път обаче, независимо от всякакви съображения, щеше да стреля. Трябваше нещо да ядат. Продължиха по пътя си и започнаха все по-често да се натъкват на скокливците. Първият обаче вероятно бе предупредил останалите, защото всички се държаха на безопасно разстояние.
Два часа по-късно стигнаха до широка пукнатина в стената на каньона. Улф навлезе в нея и установи, че тя извежда в каменно дере, което се спускаше на трийсет стъпки под нивото на каньона, беше широко към триста метра и стигаше в дълбочина на около четиристотин метра. Дъното на тази каменна кутия бе застлано с храсти, сред които той зърна едни скокливец.
Върна се при останалите и им каза какво трябваше да направят. Лува и Теотормон останаха на входа, а останалите се пръснаха из заграденото отвсякъде място. Оформиха широк кръг, които смятаха да свият и да хванат по този начин скокливеца.
Той стоеше на едно открито място, носът му неспокойно потрепваше, а главата му бързо се въртеше от едната страна на другата. Улф нареди на останалите да спрат и бавно тръгна към него, скрил тоягата зад гърба си. Животното го изчака да се приближи на десетина стъпки. И изчезна.
Улф мигновено се извърна, мислейки, че бе скочило толкова светкавично, че не бе успял да забележи. Но зад него нямаше нищо. Там бяха само Повелителите, който гледаха зяпнали и едва след това попитаха какво бе станало.