— Този фъджър беше мъртъв още с пристигането си преди три секунди, може би дори малко повече — каза тя. — Три секунди преди да улучиш другия. — В същия миг спря да се усмихва и прошепна: — Какво казах… другия? Но това е същият, който ти удари. Убит преди да си го улучил. Или точно когато си го улучил. Само че скочил назад във времето.
— Ти да не искаш да ми кажеш, че първо съм го убил, а после застрелял? — попита я Улф.
— Не, но изглежда като че ли точно това е станало. Просто не знам. Обърках се.
— Е, поне има какво да ядем — каза той. — Макар да не е кой знае колко. Това месо доникъде няма да ни стигне.
Той рязко се извърна и описа широка хоризонтална дъга с лъча. Облиза няколко камъка и един фъджър. В следващия миг лъчът изгасна.
Улф продължи да държи излъчвателя насочен право срещу фъджъра, който стоеше изправен на задните си крака и примигваше с големите си очи.
— Край на последния заряд — каза той. Извади батерията и пъхна оръжието в пояса си. Сега беше напълно безполезно, но той нямаше намерение да го захвърля. Можеше да дойде време, когато щеше да може да го зареди отново.
Искаше да продължи лова с тояги. Другите единодушно му се противопоставиха. Гладни и изнемощели, те имаха нужда от храна веднага. И макар месото да беше само полуизпечено, те с настървение го изядоха. Коремите им шумно се разбунтуваха. След кратка почивка всички отново станаха на лов за темпусфъджърите.
Планът им беше да започнат от широк кръг и постепенно да го свиват, докато не съберат всички животни в място, достатъчно тясно за да могат да ги поразят с тоягите си. Фъджърите диво започнаха да скачат във времето. В един момент, когато всички едновременно бяха решили да скочат или напред или назад, те изчезнаха вкупом. Беше направо невъзможно да се опише какво ставаше по време на този невероятен лов.
Улф не се и опитваше да ги брои. Бяха шест, после нула, пак шест, след това три, отново шест, един, седем.
Напред-назад във времето, докато Повелителите диво крещяха, виеха като вълци и скачаха във всички посоки, размахвайки слепешката тоягите си с надеждата да поразят случайно някой от фъджърите в момента на излизането му от хроноскока. Изведнъж тоягата на Тармас се удари с тъп звук в главата на едно от животните в момента на материализацията му. Той рухна, конвулсивно пририта няколко пъти и издъхна.
Бяха се появили осем. Един беше останал поразен на земята, а останалите мигновено се скриха. Следващият път трябваше да бъдат седем, но отново се показаха осем. След три секунди бяха три, след нови три секунди, девет. Нула. Девет. Два. Единайсет. Седем.
Два.
Единайсет и Улф хвърли тоягата си, улучвайки един по гърба. Зверчето рухна по лице. Вейла връхлетя върху него със своята тояга и го доуби преди да бе успяло да се съвземе.
Станаха петнайсет, но успешните попадения на Ринтра и Паламаброн ги намалиха на тринайсет. После нула.
В течение на следващата минута фъджърите сякаш подивяха. Ужасени от сипещите се върху им удари, те започнаха да скачат напред-назад във времето: двайсет и осем, нула, двайсет и осем, нула, петдесет и шест. Улф реши на око, че са толкова. Естествено, беше невъзможно точно да се преброят. Малко по-късно той беше сигурен благодарение на простата аритметика на удвояването, че пред тях се мятаха хиляда седемстотин деветдесет и два.
Повече жертви сред тях, които да намалят това число, нямаше. Повелителите не можаха да убият нито един, защото бяха изтласкани от дивата орда, събаряни от мятащите се във всички посоки скокливци, които се материализираха пред тях, зад тях, отстранина тях, върху тях и драскаха, ритаха и се блъскаха.
Изведнъж дребните животни се понесоха към изхода на каньона. Масата за миг се заблъска около тесния проход, но необяснимо как в редиците настъпи ред и те организирано напуснаха ловното поле.
Измъчени, разтреперани и посмачкани, Повелителите бавно се надигнаха. Погледнаха четирите мъртви животни и поклатиха глави. От почти хиляда и осемстотинте лесни жертви — лесни на теория поне — им бяха останали тези четири нещастни трупа.
— Е, по половин фъджър на човек не е чак толкова зле — опита се да окуражи останалите Вейла. — По-добре е от нищо. Но какво ще правим утре?
Никой не й отговори. Всички се заеха да съберат дърва за огън. Улф взе ножа на Теотормон и се захвана да одере кожите.
На сутринта закусиха с остатъците от вечерята. После Улф отново поведе групата нагоре. Каньонът оставаше все така притихнал, като се изключеше ромонът на водата в реката. Стените все така се опитваха сякаш да ги затиснат. Небето все така жълтееше над главите им. Фъджърите се мяркаха на голямо разстояние. Улф опита да хвърля по тях камъни. Едва не улучи един и го видя как изчезва във въздуха. Появи се отново след три секунди на двайсет стъпки от него и се понесе скачайки, сякаш внезапно си беше спомнил за важна среща, която не искаше да изпусне.