Два дни след като бяха яли за последен път, Повелителите бяха готови да опитат от плодовете на храстите. Паламаброн се опитваше да убеди останалите, че неприятната миризма не означава задължително лош вкус. Но дори да беше така, кой можеше да бъде сигурен, че плодовете са отровни. Така и така щяха да умрат тук, защо да не опитат най-напред от плодовете.
— Давай — окуражи го Вейла. — Теорията си е твоя, ти експериментирай. Яж де!
Тя му се усмихваше с особена усмивка, сякаш се наслаждаваше на конфликта между глада и страна му.
— Не — заяви Паламаброн. — Няма да се превръщам в опитното ви свинче. Защо точно аз да се жертвам за останалите? Ще ям от плодовете само ако всички едновременно ги опитат.
— Така че да умреш в компания — намеси се Улф. — Хайде, Паламаброн. Само ни губиш времето в безсмислени спорове. Направи го сам или забрави за това.
Паламаброн подуши плода, който беше откъснал, направи гримаса на отвращение и го пусна на каменната пътека. Улф отново тръгна напред, а останалите го последваха. Час по-късно той видя ново отклонение за страничен каньон. Преди да влезе в него, подбра камък, подходящ за хвърляне. Надяваше се да може да се промъкне близо до някой фъджър и да го улучи с камъка, в момент, когато не гледа към него.
Каньонът се оказа много по-малък от първия, в който бяха провели онзи незабравим лов. В далечния му край се виждаше самотен фъджър, който ядеше плодове. Улф бавно запълзя по корем към него. Възползваше се от всяка неравност на терена и съумя да преполови разстоянието преди животното нещо да заподозре. В следващия момент то неочаквано спря да дъвче, изправи се на задните си крака и се огледа, помръдвайки с нос, докато ушите му вибрираха като телевизионна антена на силен вятър.
Улф се притисна в земята, не смеейки да помръдне. Беше потен от положените усилия, защото гладът го бе изтощил значително. Искаше му се да скочи, да изтича към фъджъра, да се хвърли върху него, да го разкъса с ръце и да го изяде суров. Беше сигурен, че можеше да изяде цялото същество започвайки с ушите и свършвайки с края на твърдата му опашка, след което щеше да разчупи костите и да изсмуче мозъка от тях.
Но се насили да остане неподвижен. Гризачът сигурно скоро щеше да преодолее боязливостта си, след което Улф щеше да поднови приближаването към него.
И в този миг иззад камъка непосредствено до фъджъра се появи друг звяр. Беше сив с изключение на червените вълчи уши, имаше издължено лице, рунтава опашка, а на големина беше нещо средно между лисица и койот. Звярът скочи върху темпусфъджъра, издебвайки го отзад в мига, когато гледаше на другата страна.
Зъбите му изщракаха във въздуха. Фъджърът беше изчезнал, изплъзвайки се от зъбите буквално на косъм.
Хищникът също изчезна преди още да се бе приземил след скока.
Появиха се три животни: два фъджъра и един хищник. Улф, който обичаше да дава имена на нещата, го нарече за себе си хроновълк. Той за първи път виждаше съществото, поставено от природата — или Уризен — тук, за да попречи на фъджъра да завладее цялата планета.
Сега Улф разполагаше с време да прецени какво се разиграваше около него. Бяха два. След това нито един. После три. Значи оригиналният фъджър и хроновълкът бяха скочили напред във времето. Но фъджърът беше останал само за микросекунда и отново бе скочил назад. Репродуцирайки се по този начин, той беше предоставил на хроновълка две цели за преследване.
Животните отново изчезнаха. Появиха се пак, вече четири. Два фъджъра и два хроновълка. Преследването продължаваше при това не само в пространството, но и напред-назад в странните сиви коридори на времето.
Нов едновременен скок в нищото. Улф се възползва от отсъствието им и изтича до една скала, заобиколена от няколко храста. Хвърли се сред тях и надникна през листата.
Седем. Този път вълкът се бе материализирал веднага след жертвата си. Хвърли се напред и челюстите му се затвориха около врата на фъджъра. Разнесе се силно изпукване и фъджърът умря. Седем живи и един мъртъв. Някой от фъджърите се беше пренесъл мигновено напред и отново назад.
Живите изчезнаха. Явно вълкът не възнамеряваше да остане и да изяде улова си на спокойствие.
Наоколо заскачаха шест. Вълкът прегриза врата на следващия.
Нищо за три секунди. Улф изскочи от храстите и се хвърли на земята. Макар този път да не беше скрит зад нищо, той се надяваше, че ако остане неподвижен, ужасът на фъджърите и опиянението от кръвта на вълците ще им попречат да го забележат.