Нов вълк се появи от утробата на времето. Какво беше това, партеногенеза3 на хроносъщества?
Двата хроновълка се нахвърлиха един срещу друг, докато третият ги наблюдаваше, а фъджърите скачаха наоколо в пълно объркване.
Хищникът-наблюдател стана участник, но не в схватката, а в лова. Той хвана между зъбите си един от фъджърите, който в паниката си бе скочил точно срещу него.
Един фъджър и един вълк умряха.
Живите отново изчезнаха. Когато пак се появиха, вълкът хвана един от фъджърите и му пречупи врата.
Улф бавно се изправи на крака. В момента, когато един от вълците умря, той хвърли камъка към победителя. Съществото вероятно беше зърнало нещо с периферното си зрение, защото изчезна миг преди да бъде ударено. Когато отново се върна от утробата на времето, то се понесе с цялата възможна бързина на четирите си крака към изхода на каньона.
— Съжалявам, че ти развалих победата — извика Улф след него. — Но ти можеш да подновиш лова си и на друго място.
Той се върна да извика останалите Повелители и да им каже, че късметът най-сетне им се беше усмихнал. Шестте животни бяха достатъчни за да напълнят стомасите им и дори щеше да остане нещо и следващия ден.
Следващите три дни Повелителите отново не ядоха нищо. Бяха измъчени, бузите им хлътнаха, очите им дебнеха от тъмните пещери на очните кухини, коремите им се залепиха за гръбнака. Същият ден Улф разпрати всички по двойки на лов. Искаше да бъде сам, но Вейла настоя да вземе Лува със себе си. Каза че иска да ловува сама. Улф я попита защо държи на това и тя му отговори, че не желае да остава в компанията само на един мъж.
— Да не те е страх, че може да станеш жертва на канибал? — попита той.
— Точно от това ме е страх — отвърна му тя. — Досещаш се, че ако продължим да гладуваме, рано или късно ще започнем да се ядем един друг. Кой знае дали замисълът на Уризен не е бил точно такъв. О, какво удоволствие би му доставило да ни види да се избиваме взаимно и да натъпчем стомасите си с плътта на брат си.
— Нека бъде както искаш — съгласи се Улф. Двамата с Лува потеглиха с намерение да изследват разположените наблизо странични каньони. В единия забелязаха няколко фъджъри да се хранят край храстите и предпазливо се промъкваха към тях в продължение на няколко часа. Бяха само на крачка от успеха. Камъкът, хвърлен от Улф, мина на косъм от главата на един от тях. След това всичко беше загубено. Фъджърите дори не се главоболиха да търсят спасение във времето, а с няколко скока избягаха в друг каньон.
Улф и Лува продължиха да търсят, докато не стана време луната да донесе със себе си поредната мъчително гладна нощ. Когато стигнаха на предварително уговореното място на срещата, намериха останалите крайно обезпокоени. Паламаброн и партньорът му по лов Енион още ги нямаше.
— Не знам как се чувствате вие — сопна се Тармас, — но аз съм прекалено скапан за да тръгна сега да търся проклетите глупаци.
— Но май се налага да направим точно това — обади се Вейла. — Може именно те да са имали по-голям късмет от нас и точно в този момент да си тъпчат търбусите с крехко месце, вместо да го разделят с нас.
Тармас изруга. Но въпреки мъчителното предположение, той отказа да тръгне да ги търси. Каза им, че щял да разбере по лицата им дали са имали късмет. Съмнявал се, че можели да скрият задоволството си от него. И ако се окажело така, щял да ги убие за егоизма и алчността им.
— Те едва ли биха направили нещо, на което и ти да не си способен, ако ти се откриеше подобен шанс — напомни му Улф. — И за какво са всички тези вълнения? Никой от нас не знае със сигурност дали причината за отсъствието им е успешния лов. Това не е нищо повече от едно предположение на Вейла. Неподкрепено с абсолютно нищо.
Останалите изръмжаха недоволно, но не след дълго заспаха непробудно от умора.
Улф също заспа, но се събуди посред нощ. Стори му се, че чува вик в далечината. Седна и хвърли поглед към останалите. Всички бяха тук с изключение на Паламаброн и Енион.
Вейла също се изправи.
— Не чу ли и ти нещо, братко? — обади се тя. — Или това беше само воят на стомасите ни?
— Разнесе се нагоре по течението на реката — каза той. После стана на крака. — Ще отида да видя.
— И аз ще дойда с теб — спря го Вейла. — И без това повече няма да заспя. Мисълта, че ония двамата пируват, няма да ми даде мира.
— Не мисля, че основното блюдо са малките скокливци.
— Искаш да кажеш… — започна тя и не довърши.
— Не знам. Ти спомена за подобна възможност. И тя става все по-вероятна.