Той взе тоягата си и двамата се отправиха по брега на реката. Не беше трудно да се ориентират накъде вървят. Луната носеше със себе си само нещо като здрач. Макар в теснината на каньона да бе по-тъмно отколкото на открито, светлината беше напълно достатъчна, за да се придвижват уверено.
Зърнаха Паламаброн преди той да ги види. Главата му за миг се показа зад една скала близо до стената на каньона. Видяха го за миг в профил, после главата му изчезна. Те тихо се промъкнаха към него. Вятърът донасяше към тях шумовете, които той издаваше. Изглеждаше като че ли удря два камъка едни в друг.
— Дали не се опитва да разпали огън? — прошепна Вейла.
Улф не отговори. Повдигаше му се при мисълта за причината, поради която Паламаброн можеше да се нуждае от огън. Когато застанаха от другата страна на канарата, зад която се намираше Паламаброн, той се поколеба. Не искаше да гледа онова, което мислеше, че ще види като заобиколяха канарата.
Паламаброн стоеше с гръб към тях. Беше коленичил пред купчина клонки и листа и удряше с кремък по богатата на желязо скала.
Улф въздъхна с облекчение. Тялото до Паламаброн беше на фъджър.
Но къде бе Енион?
Улф тихо се приближи зад Паламаброн с вдигната във въздуха тояга.
— Е, Паламаброн? — каза той с висок глас.
Повелителят изпищя и се преметна през купа клонки. Изтърколи се и се изправи на крака. Държеше в ръката си грубо издялан нож от кремък.
— Мой е — озъби се той. — Аз го убих и го искам. Трябва да го изям! Ще умра, ако не го изям!
— Същото се отнася и до нас — напомни му Улф. — Къде е брат ти?
Паламаброн се изплю и отговори:
— Това чудовище! Той не ми е никакъв брат! Откъде да знам къде е? Защо изобщо това трябва да ме интересува?
— Двамата тръгнахте заедно — напомни му Улф.
— Нямам представа къде е. Разделихме се още по време на лова.
— Стори ни се, че чухме вик — обади се и Вейла.
— Мисля, че беше фъджъра — каза Паламаброн. — Да, той беше. Убих го преди малко. Намерих го заспал, убих го, а той изврещя докато умираше.
— Може би — съгласи се Улф. Той отстъпи заднешком, докато не се озова на безопасно разстояние. Продължи нагоре по брега. Преди да бе изминал и сто метра, видя една ръка да стърчи зад някаква скала. Заобиколи скалата и намери Енион. Тилът му беше разбит.
До тялото му се виждаше окървавения камък, с който беше убит.
Върна се при Паламаброн и Вейла. Тя все още беше там, но Повелителя и фъджъра ги нямаше.
— Защо не го спря? — попита я той.
— Аз съм само една жена — сви рамене тя и се усмихна. — Как бих могла да го спра.
— Знам, че би могла — отговори той. — Мисля, че искаш да изпиташ наслаждението от преследването му. Е, добре, ще ти кажа, че преследване няма да има. Никой от нас няма силите да се катери насам-натам из тези места. А след като се нахрани, той ще разполага с достатъчно сили да се измъкне на всеки преследвач.
— Добре тогава — съгласи се тя. — Какво ще правим сега?
— Ще продължим да вървим и ще се надяваме да ни провърви.
— Умирайки от глад! — отбеляза тя. После посочи скалата, зад която лежеше тялото на Енион. — Има достатъчно храна за всички ни.
Улф не отговори. Не му се бе искало да мисли за тези неща, но след като се налагаше, той щеше да направи онова, което трябваше да бъде направено. Вейла беше права. Без тази храна, колкото и ужасно да звучеше това, те можеха да умрат. Можеше да се каже, че Паламаброн им беше направил услуга. Беше поел върху себе си вината за убийството на един от тях. Сега можеха да се нахранят без да се смятат за убийци. Не че убийството би възпряло който и да е от останалите. За себе си можеше да каже, че би живял в агония, ако се озовеше в положение, в което се налага да убие човешко същество, за да оцелее.
Що се отнася до самата храна, той изпитваше само леко отвращение. Гладът беше притъпил естествения му ужас пред самата мисъл за канибализъм.
Върна се да събуди останалите, а Вейла взе камъните изпуснати от Паламаброн. Когато се се събраха, тя не само бе наклала огъня, но и беше готова да се захване с разфасовката. Улф се поколеба за момент. После, решавайки, че след като смята да яде от храната, следва да вземе участие и в работата, той взе ножа на Теотормон. Другите също предложиха услугите си, но той отказа на всички. Сякаш искаше да се самонакаже, свършвайки най-мръсната част от работата.
Когато сготвиха месото, или по-точно преди още да се бе сготвило както трябва, той взе своята част и се скри зад скалата. Не беше сигурен дали дори така можеше да задържи изяденото в себе си, но бе уверен, че като гледа другите да ядат, със сигурност ще повърне. Без да може да обясни причината, чувстваше, че ако остане сам нещата няма да изглеждат толкова лоши.