Улф реши да не губи повече време. Двойникът на хексакулума беше готов и той можеше да действа. Хапна леко и се напи с вода, защото не знаеше колко време щеше да му се наложи да мине без едното или другото след като минеше през вратата. Въоръжи се с излъчвател, нож, лък и колчан стрели. Примитивните оръжия изглеждаха странни пред високотехнологичните мощни сеячи на смърт, с които щеше да се сблъска. Но една от ирониите на съдбата бе, че понякога те се оказваха крайно ефективни в обстановката на свръхтехнология.
Всъщност, не очакваше, че ще може да използва някое от тези оръжия. Познаваше безкрайно добре многото видове клопки, които Повелителите използваха.
— Така-а — проточи той на глас. — Сега трябва да направя онова, което се иска от мен. Безполезно е да чакам повече.
И пристъпи в тясното пространство на хексакулума-двойник.
Зашиба го силен вятър. Настана тъмнина. Усети как някакви гиганстки ръце го сграбчват. И всичко това само за миг.
Озова се изправен на поляна. Недалече от него се издигаше гора от високи дървета, наблизо се плискаха вълните на синьо море, над главата му се разстилаше червено небе, спуснало се ниско над острова и края на морето. Всяка точка на небето излъчваше светлина, но слънце не се виждаше. Дрехите му все още бяха върху него, макар да му се бе сторило, че вятърът ги смъква по време на прехода. Най-учудващото бе, че не беше загубил и оръжията си.
Това определено не приличаше на крепост на Уризен. Или ако се приемеше, че все пак е, мястото беше най-нетрадиционното място на живот на някой Повелител, което някога беше виждал.
Обърна се към хексакулума, който го беше приел. Но не видя такъв. Вместо него, на висок и плосък камък се издигаше широк шестоъгълник от пурпурночервен метал. Спомни си как нещо го бе тласнало да мине през него и как бе принуден да пристъпи по инерция на пред, за да не падне. Тласъкът не само го беше избутал навън от шестоъгълника, но и го бе накарал да измине няколкото крачки, които сега го отделяха от камъка.
Уризен беше монтирал втора врата в своя хексакулум и го бе пренесъл тук, където и да се намираше това място. Какво се криеше зад този му ход, щеше да стане ясно съвсем скоро.
Улф знаеше какво би се случило, ако опиташе да се върне обратно през вратата. Независимо от това, понеже не бе склонен да приема нещата за самоподразбиращи се, той направи този опит. Леко скочи на камъка и мина през шестоъгълника от другата му страна.
Точно както бе очаквал, вратата се оказа еднопосочна.
Някой се изкашля зад него и той рязко се извърна с излъчвател в ръката.
2
Земята свършваше като отсечена от морето без никаква преходна брегова ивица. Животното току-що бе излязло от водата и се намираше само на няколко стъпки от него. Тялото му бе като на жаба, приклекнала върху огромни ципести ходила, а самите крака изглеждаха нагънати, сякаш бяха без кости. Торсът беше хуманоиден и покрит от слой тлъстина, а коремът изпъкваше напред. Шията бе дълга, но здрава. На края й бе прикрепена човешка глава със сплескан нос, в който се виждаха отворите на дълги тесни ноздри. Някакви пипалца от червеникава плът висяха около устата. Очите бяха много големи и с цвета на зелен мъх. Уши липсваха. Темето беше покрито, също както лицето и тялото, с тъмно синя мазна козина.
— Джадауин! — изрече съществото. Говореше на древния език на Повелителите. — Джадауин! Не ме убивай! Не ме ли позна?
Улф бе шокиран, но не чак в такава степен, че да пропусне да погледне зад гърба си. Защото тази твар можеше да се опитва само да отвлече вниманието му.
— Джадауин! Не позна ли собствения си брат?
Но Улф не можеше да го познае. Тялото, което приличаше на хибрид между жаба и тюлен, отсъстващите уши, синята козина, сплесканият нос, странните ноздри — всичко това силно затрудняваше идентификацията. Намесваше се и факторът време. Ако наистина някога бе наричал това създание „брат“, това трябва да е било преди хилядолетия.
Но гласът… Гласът сякаш проникваше през прашните наслоения на спомените, подобно на куче, тръгнало след стар кокал. Слой след слой падаха и…
Той поклати глава, отново погледна зад гърба си и хвърли поглед към перестите листа на растителността.
— Кой си ти? — попита накрая той.
Съществото сърцераздирателно изви и по това той разбра, че брат му — ако нещото пред него наистина му беше брат — вероятно е станало затворник в това тяло преди много, много време. Защото никой от Повелителите не виеше.