Утрото ги завари докато продължаваха да готвят. Поеха отново на път едва когато денят беше преполовен. Недоизяденото месо беше увито в листа.
— Ако Уризен ни наблюдава — изкоментира Улф, — той сигурно умира от смях.
— Нека се смее — каза Вейла. — Моят ред предстои.
— Твоят ред ли? Искаш да кажеш, нашият ред.
— Можеш да постъпиш както пожелаеш. Мен ме интересува какво ще направя аз.
— Колко типично за Повелителите — каза Улф, без да навлиза в подробности. Остана загледан в нея. Тя изглеждаше невероятно жизнена. Може би руменината в бузите и енергичната й походка се дължаха на погълнатата храна. Не, той не мислеше, че това бе причината. Дори по време на глада тя като че ли не бе страдала толкова колкото останалите, нито бе загубила силите си толкова бързо.
Да, ако някой оцелееше и имаше шанс да се докопа до гърлото на баща им, това щеше да бъде Вейла, мина през главата му.
Дано не бъда много зад нея, помисли си той. Не толкова за да отмъстя на Уризен, макар да го желая искрено, колкото за да спася Хризеис.
12
Отново не бяха яли цял ден, когато най-сетне излязоха от каньона. До самия хоризонт се простираше равнина. Но по-важното бе, че на четвърт миля от тях се издигаше малък хълм, а на върха му се виждаха познатите им две шестоъгълни рамки на вратите.
Спряха се и със смесени чувства изгледаха целта, към която се бяха стремили с цената на такива усилия.
— Предлагам незабавно да минем през една от вратите — каза Улф. — Може би от другата страна ще има нещо за ядене.
— А ако няма? — поинтересува се Тармас.
— Предпочитам да умра бързо, опитвайки да преодолея защитната система на Уризен, отколкото да угасна умирайки от глад. Което в момента изглежда като…
Не довърши започнатата фраза, защото виждаше, че Повелителите и без това бяха отпаднали духом.
Всички го последваха до основата на златните, украсени със скъпоценни камъни рамки. Той се обърна към Вейла:
— Сестро, имаш честта да избереш лявата или дясната врата, през която да минем. Моля те, направи го. Само че бързо. Просто усещам как последните ми сили ме напускат.
Тя взе един камък, обърна се е гръб към вратите и го хвърли през глава. Камъкът мина през дясната врата, като едва не удари рамката.
— Така да бъде — каза Улф. Погледна останалите и се засмя: — Каква гледка! Смелите Повелители! Скитници нещастни! Тояги, счупен меч, един нож, мускули, тресящи се от слабост и стомаси, които стенат за къс месо! Питам се бил ли е някога някой Повелител атакуван в собствената му крепост от подобна сбирщина!
Вейла също се засмя и отговори:
— На теб явно ти е останал малко дух, Джадауин. Това поне е нещо.
— Надявам се да е така — каза той, засили се и скочи през дясната врата. Озова се под синьо небе, а почвата под краката му леко изпружинира. Местността беше равнинна с изключение на няколкото по-стръмни хълмове, толкова тъмни и каменисти, че повече приличаха на израстъци, отколкото на могили. Съмняваше се, че бяха изградени от пръст, понеже това, върху което стоеше, не беше почва. Материалът бе кафеникав, но гладък и с някакви дупки в него. От всяка дупка излизаше стебло, високо към една стъпка и дебело колкото пръст на ръка.
Като кожата на гигант, мина през главата му.
Единствената растителност, ако можеше да бъде наречена така, бяха няколкото дървета, израсли на голямо разстояние едно от друго. Достигаха на височина към четиридесет стъпки, имаха тънки стволове и гладки остри клони, излизащи под четиридесет и пет градуса от стеблото. Клоните бяха по-тъмни на цвят от повърхността и по тях се виждаха издължени листа, достигащи на дължина към две стъпки.
Чу зад гърба си гласовете на другите Повелители, които също бяха минали пред вратата.
— Доволен съм, че не се натъкнах на нищо, с което не бих могъл да се справя без помощта ви — каза им той.
— Всички бяха сигурни, че този път вратата ще ни изведе в крепостта на Уризен — обади се Вейла.
— И ще може би аз ще активирам някоя клопка, преди да загина — допълни я Улф. — С което ще ви дам шанса да оцелеете някоя друга минута повече от мен.
Никой не му отговори. Той погледна укоризнено Лува, чиито бузи почервеняха.
Улф изпробва вратата. Тя беше или деактивирана или бе еднопосочна. Видя дълга черна линия, която можеше да бъде брега на море или на езеро. Този свят, за разлика от другия, който току-що бяха напуснали, не даваше никакви указания в каква посока да потеглят. Но в посоката, в която бе погледнал веднага след минаването си през вратата, се виждаха два тъмни хълма, разположени близко един до друг. Това можеше да бъде някакъв знак на Уризен. Макар че можеше и да не означава нищо. Имаше само един начин да се провери и Улф без колебание реши да го направи.