Той тръгна по еластичната повърхност, следван по петите от останалите. Над главите им мина сянката на птица и всички погледнаха нагоре. Беше бяла с червени крака, имаше размерите на орел, лицето й бе маймунско, но на мястото на носа се виждаше извит птичи клюн. Тя прелетя толкова ниско, че Лува хвърли тоягата си по нея, която мина под разперената опашка. Птицата изграчи възмутено и се издигна във въздуха.
— Онова там ми прилича на гнездо — каза Улф и посочи едно от дърветата. — Я да видим няма ли в него яйца.
Лува изтича напред за да си вземе тоягата и изведнъж спря. Улф погледна в посоката, в която той сочеше.
Земята се надигаше. По нея се носеха високи към един инч вълни, които се отправяха в посока на тоягата. Лува се обърна, за да избяга, размисли и изтича да вземе тоягата си. Земята зад гърба му се надигна и се отпусна, давайки началото на вълна, която се понесе напред като вълна на прибой.
Улф изкрещя. Лува се извърна, видя опасността и изтича настрани от нея. Тичаше под ъгъл към края на вълната. Улф тичаше зад вълната без да има представа как точно би могъл да помогне на Лува, но надявайки се да направи нещо.
В следващия миг вълната изчезна. Улф и Лува спряха едновременно. неочаквано Улф усети, че почвата се надига под краката му и видя нова вълна да потегля на десетина стъпки от Лува. И двамата се обърнаха и се затичаха настрани, преследвани от земята… или каквото и да беше това.
Успяха навреме да стигнат района около вратите, където всичко беше спокойно. Поне засега, надяваха се те.
Добраха се тук точно навреме за да избегнат неочакваното пропадане на почвата. Появи се дупка, широка и плитка в началото. Постепенно тя се стесни и стана дълбока. Стените й се затвориха с мляскащ звук, после процесът протече в обратна посока: дупката се разшири и се разглади, изчезвайки напълно. Единствено странните стръкове, излизащи от останалите дупки, продължаваха да потрепват.
— Какво е това, в името на Лос? — развълнувано повтаряше Лува. Беше пребледнял, а луничките по лицето му изпъкваха като цяла галактика на страха.
Самият Улф беше не съвсем на себе си. Това разтреперване на земята под краката му бе досущ като при земетресение. Всъщност, в началото бе помислил, че е именно това.
Някой извика зад гърба му. Обърна се и видя Паламаброн, който се опитваше да мине обратно през вратата, през която току-що бе влязъл. Вероятно ги бе следвал и бе изчакал известно време, надявайки се те вече да са се отдалечили от вратата. Сега беше попаднал в същата клопка.
Дори бе в още по-лошо положение, понеже Улф имаше специални планове за него. Той разбута останалите, които се бяха нахвърлили върху му и им извика да го оставят на мира. Те се оттеглиха, а Паламаброн се изправи разтреперан и с тракащи зъби.
— Паламаброн — обърна се към него Улф, — ти си осъден на смърт, защото наруши примирието между всички ни и уби своя брат.
Разбрал, че няма да бъде убит веднага, Паламаброн събра кураж. Сигурно си мислеше, че има някакъв шанс.
— Аз поне не изядох брат си! — извика той. — Освен това, трябваше да го убия! Той първи ме нападна!
— Енион беше убит с удар в тила — напомни му Улф.
— Добре де, съборих го! — призна той. — А когато видях, че се надига, взех един камък и го ударих с него. Не е моя вината, че беше обърнат с гръб към мен. Нали не искате да го бях изчакал да се завърти?
— Този разговор е безсмислен — заяви Улф. — Но ти можеш да си вървиш. Не искаме да цапаме ръцете си с твоята кръв. Но не може да останеш при нас. Никой не би се чувствал спокоен да спи или да стои обърнат с гръб към теб.
— Пускате ме да си вървя? — недоверчиво каза Паламаброн. — Защо?
— Не ни губи времето с приказки — отсече Улф. — Ако не се махнеш от погледите ни до десет минути, ще разреша ха останалите да се оправят с теб. Мисля, че е по-добре да се махнеш. И то веднага!
— Я почакайте малко — проточи Паламаброн. — Тук има нещо много подозрително. Не, отказвам да се махна.
Улф направи знак на другите.
— Действайте. Убийте го!
Паламаброн изкрещя и побягна с всички сили. Изглеждаше отпаднал и в началото краката му едва-едва се движеха. Озърна се няколко пъти и когато видя, че никой не го преследва, спря да тича.
Замята зад него набъбна и се издигна докато стигна на височина два пъти колкото ръста му. В мига, когато беше в най-високата си точка, Паламаброн пак се обърна. Той видя носещата се към него гигантска вълна, изпищя и побягна с все сили. Вълната рухна, сътресението достигна до краката на Паламаброн и го събори на земята. Той бързо се изправи и пак продължи да тича, но този път залиташе.