Пред него се разтвори дупка. Той изкрещя ужасено и отскочи настрани, намирайки нови сили в себе си. Дупката изчезна, но пак пред него се бързо се образува втора. Той отново я отбягна, този път диагонално.
Пред него се надигна втора вълна. Той се извърна, подхлъзна се, падна лошо, претърколи се настрани. Вълната, образувала се в място между него и Повелителите, се издигна толкова високо, че го скри от погледите им. После застина за момент леко потрепервайки, накрая постепенно се отпусна и равнината отново се изглади, а на мястото където беше Паламаброн остана шест изпъкналост дълга към шест стъпки.
— Погълна го — прошепна Вейла. Тя изглеждаше превъзбудена. Очите й бяха широко отворени, устата й полуразтворена, долната й устна влажна. Езикът й два пъти облиза двете устни.
— Баща ни наистина ни е създал едно добро чудовище — обади се Улф. — Кой знае, може би цялата планета е покрита с кожата на този… Weltthier.
— Какво? — попита Теотормон. Очите му още бяха замъглени от изживения ужас. Макар да бе губил от теглото си по време на глада в предишния свят, през последните две минути сякаш се бе смалил с нови петдесет фунта. Кожата му висеше на гънки.
— Weltthier — повтори Улф. — „Свят-животно“. На немски — един от земните езици.
Планета, покрита с кожа, помисли си той. А може би никаква кожа, ами амеба с размерите на континент, проснала се върху планетата. Идеята за това го замайваше.
Кожата все пак съществуваше — този факт бе неоспорим. Но как оцеляваше това същество? Нали милионите тонове протоплазма трябваше да бъдат нахранени. Дори да ядеше животни, беше абсурдно да се мисли, че успяваше да се изхрани по този начин.
Улф реши да изследва този проблем, ако някога му се отдадеше шанса да го стори. Той беше крайно любопитен — като маймуна или като сиамска котка — и проверяваше, анализираше, обмисляше, правеше предположения. Не се успокояваше, докато не вникнеше в същността на нещата.
Седна да почине, докато не измисли какво да правят по-нататък. С изключение на Вейла, останалите също насядаха. Вейла напусна „зоната на безопасността“ и внимателно запристъпва. Той се загледа в нея, разбирайки идеята й. Защо сам не се бе сетил за това?
Тя избягваше контакта с растенията (космите?), които изникваха от дупките (порите?). След като описа кръг с радиус около двайсет и пет метра, тя се върна при тях. Кожата не бе потрепнала нито веднъж през това време.
Улф се изправи на крака и извика:
— Браво, Вейла. Ти се сети преди мен. Този звяр или каквото и да е това, установява наличието на живот чрез сигналите изпращани му от космите. Ако маневрираме внимателно като кораби сред рифове, сигурно ще можем да пресечем това нещо. Единственият проблем е как да минем през онова там — и той посочи издатините, които още в началото му бяха заприличали на израстъци. Космите в основата им растяха нагъсто и след тях се простираха като килим.
— Не знам — сви рамене тя.
— Е, ще му мислим като опрем до тях — каза той. После тръгна гледайки внимателно пред краката си за да не докосне някой от датчиците. Повелителите го последваха в индианска нишка и отново Вейла направи изключението. Тя ги последва по курс, успореден на неговия, но на пет-шест метра вдясно от него.
— Трудничко ще бъде да се ловува в тези условия — отбеляза той. — Ще трябва да държим едното око върху космите, а другото върху животното. Много неприятно.
— Аз не бих се безпокоила — отговори тя. — Тук може изобщо да няма животни.
— Е, за едно съм сигурен, че съществува — заяви Улф. Той не добави нищо повече, макар да бе ясно, че Вейла се питаше какво ли бе имал предвид. Улф се насочваше към „дървото“, на чийто клон бе забелязал онова, което му бе заприличало на гнездо. Странната конструкция от клонки и листа беше заклещена между ствола и един от клоните и в диаметър имаше към три стъпки. Някаква лепкава субстанция задържаше клонките заедно.
Той пристъпи между последните два „косъма“, подпря тоягата си на дървото и се изкачи по него. Някъде по средата на височината му зърна върховете на двата шестоъгълника на вратите върху един от стръмните хълмове. Когато се добра до гнездото, той обхвана ствола му с двата си крака и едната ръка, а с другата започна да рови сред листата в горната му част. Намери две яйца, напръскани на зелени и черни точки и два пъти по-големи от яйцата на пуйка. Внимателно ги извади едно по едно и ги пусна на Вейла.
В този момент се завърна майката — по-голяма от орел, бяла, със сини пера около главата. Беше настръхнала с лице на маймуна, клюн на сокол, зъби на тигър, уши на вълк, криле на прилеп, опашка на археоптерикс и крака на лешояд.