Постъпката на Улф бе равностойна на жертвоприношение, защото той смяташе да задържи тялото на животното за храна. Районът около дървото се успокои, няколко последни потрепвания пробягаха напосоки и после всичко замря. Повърхността стана така неподвижна, сякаш наистина беше от земя. Улф заобиколи дървото, за да види как се чувства Вейла. Тя вече беше седнала, дишаше тежко и лицето й беше изкривено от болка. Благодарение на еластичността на кожата, ударът, макар и от такава височина, не се бе оказал толкова тежък, както би бил на твърда почва. Рамото й беше ожулено, както и едната буза, а в допълнение на всичко още не можеше да помръдне ръка.
Но най-тежко от всичко бе наранено достойнството й. Тя проклинаше всички, наричайки ги сбирщина страхливи глупаци, мъже, годни само да бъдат роби, а дори не и това. Виждаше се, че Повелителите бяха засегнати от нейните оскърбления. Все пак чувстваха, че в думите й има истина. Но никога не биха признали гласно това.
Всичко това изведнъж се стори смешно на Улф. Той се разсмя, после мъчително изправи гръб със стон. Беше забравил за дълбоките драскотини, които ноктите на летящото същество бяха оставили по тялото му. Лува погледна гърба му и съчувствено цъкна с език. Кръвта продължаваше да се стича, но по-всичко личеше, че скоро щеше да се спре. Лува се надяваше, че раните няма да се инфектират, защото групата не разполагаше с каквито и да са било лекарства.
— Нещо ти е весело — отбеляза Улф. После се огледа за яйцата. Едното се бе счупило и разтекло в основата на дървото. Другото никъде не се виждаше и можеше да се предполага, че вече е погълнато от кожата.
— О, Лос! — изохка Аристон. — И какво ще правим сега? Предстои ни да умрем от глад, загубихме се и не можем да напуснем това дърво без това чудовище да ни погълне. Баща ни се разправи с нас, а ние дори не се доближихме до крепостта му.
— Наистина вие Повелителите и Създателите на вселени се превръщате в достойни за съжаление същества, когато излезете извън стените на вашите палати и ви бъде отнето оръжието — сряза го Улф. — Ще ти кажа още една земна поговорка: „Има много начини да се одере една котка“.
— Каква котка? Къде е? — извика Теотормон. — Точно в момента бих могъл да изям една дузина котки.
Улф извъртя поглед към небето, но не отговори. Вместо това нареди на другите или да отидат от другата страна на дървото, или да се качат на него. После взе ножа на Теотормон и се отдалечи на няколко крачки от дървото. Клекна и го заби до дръжката с всичката си сила. Щом кожата беше толкова еластична, че да образува псевдоподии или дупки, то следваше, че тя е и уязвима.
Измъкна ножа от раната, стана и се отстъпи. Кожата се сви настрани от него, направи първо дупка, после конус, около раната, след това конусът се издигна нагоре като бавно оформящ се кратер. Улф чакаше търпеливо. Скоро кратерът се разстла и разкри самата рана. Но вместо кръв, както можеше да се очаква, от раната бликна тънка струйка белезникава течност.
Той се приближи до нея, внимавайки да не докосне намиращите се в непосредствена близост косми. Бързо заби ножа си отново, изряза част от потръпващата маса и изтича обратно при дървото. Отново избухна буря от протоплазмени форми: вълни, кратери, изпъкналости, бързи надигания, по време на които плътта оформяше странни колони подобни на тирбушон. После всичко затихна и се успокои.
— Като че ли кожата непосредствено около дървото е по-твърда и не така еластична както по-надалече от него — отбеляза Улф. — Мисля че сме в безопасност докато не се отдалечаваме много, но кой знае… кожата може да е в състояние да образува приливна вълна, която да но помете. Както и да е, поне има какво да ядем.
Другите Повелители на свой ред отидоха да се отрежат различни по големина късове. Суровата плът беше жилава, лепкава от изтичащия жизнен сок, и отвратителна на миризма, но можеше да се сдъвче и погълне. Напълнили стомасите си, те се почувстваха по-силни.
Дори се върна и част от оптимизма им. Някои легнаха да поспят, но Улф се отправи към брега. Вейла и Теотормон го последваха, а Лува, като ги видя да се отдалечават, също реши да се присъедини към тях. „Сушата“ свършваше като отсечена с нож и нямаше никаква преходна зона на крайбрежна ивица. По самия край на водата космите бяха толкова нарядко, че всички малко се поотпуснаха. Улф се загледа отблизо във водата. Въпреки че нямаше слънце, което да му помогне с лъчите си, прозрачната вода позволяваше на погледа да надникне дълбоко в нея.
Виждаха се много разнообразни по размери, форма и цветове риби, които плуваха почти до самия бряг. Но още докато наблюдаваше, той видя едно дълго белезникаво пипало да се стрелва някъде изпод брега и да сграбчва една по-едра риба. Рибата се замята, но бързо бе изтеглена обратно под брега. Улф се отпусна на колене и се надвеси през ръба за да разгледа по-добре съществото, което така ловко бе уловило жертвата си. За нещастие той стоеше на издаден над основата на брега перваз, който му пречеше да разгледа добре. Всъщност, той изобщо не можа да види основата на брега. Вместо това видя сноп извиващи се пипала, в много от които се мятаха други риби. По-назад имаше още пипала, но те се губеха увиснали над бездънната бездна. И докато гледаше, едно от тях се сви, измъквайки от тъмнината огромна риба.