Настъпи мълчание. Те седяха или лежаха на твърдата сива повърхност, въртяха се и наблюдаваха другите цилиндри, които също се въртяха в мълчалива сарабанда. Шестоъгълниците в края висяха във въздуха и сякаш им се присмиваха.
Накрая Вейла се обади:
— Не мисля, че сме захвърлени тук без шанс да се измъкнем. Не е в стила на баща ни да спре играта, докато в гърдите поне на един от нас има глътка въздух и желание за борба. Той би желал да продължи агонията ни, докато не ни пречупи напълно. И съм убеден, че планира да ни позволи накрая на попаднем на онази врата, която ще ни изведе в неговата крепост. Сигурно ни е подготвил специално посрещане и ще бъде разочарован приготовленията му да останат напразни… Изводът е, че не сме използвали главите си достатъчно. Явно тези врати водят към други врати на други цилиндри. Така е, ако продължим да минаваме в същата посока — откъм страната, инкрустирана със скъпоценни камъни. Ами ако вратите са биполярни? Защо да не допуснем, че минаването в другата посока ще ни изведе където искаме?
— Аз минах в другата посока още когато пристигнахме тук — съобщи й Улф.
— Да, но си опитал само вратата, през която дойдохме. И не си изпробвал какво ще стане с някоя от останалите, нали?
— Изтощението и жаждата са ми взели ума — въздъхна Улф и поклати глава. — Трябваше сам да се сетя. Така или иначе, това е единственото, което ни остава.
— Тогава да ставаме и да пробваме — предложи Вейла. — Съберете силите си, това може да напускането на този проклет свят.
За пореден път те заградиха двойката врати. Вейла мина първа през неукрасената страна на рамката. Тялото й изчезна и Улф я последва. Когато преходът беше извършен и той видя, че пак е на повърхността на цилиндър, изживя огромно разочарование. Но в следващия миг видя вратата на края и разбра, че бяха направили верния ход.
Пред тях имаше единствен златен цилиндър. Той също плуваше на няколко инча над повърхността. Но се въртеше около оста си и правеше един оборот за около секунда и половина.
Другите се присъединиха към тях и ругатните им ясно показваха какво изживяват при гледката на поредния цилиндър. Но когато зърнаха въртящата се врата, лицата на едни просветнаха, а на други посърнаха при мисълта за поредната опасност.
— Защо се върти? — попита със слаб треперещ глас Аристон.
— Наистина не бих могъл да ти отговоря, братко — каза Вейла. — Все пак, познавайки баща ни, бих заподозряла, че тази врата има само една-единствена безопасна страна. Искам да кажа, че ако я улучим, ще минем без да ни се случи нищо лошо. Но ако изберем лошата страна… Нали забелязваш, че и двете страни не са украсени, голи са. Значи няма никакъв начин да отличим едната от другата.
— Толкова съм изморен, че изобщо не ми пука — въздъхна Аристон. — Дори бих предпочел смъртта. Да заспя завинаги, освободен от бремето на тази душевна и телесна агония — това е всичко, което искам.
— Ако наистина чувстваш това — каза му Вейла, — тогава ти трябва да минеш пръв.
Улф не каза нищо, но останалите се присъединиха към подканянето на Вейла. Сега обаче Аристон не изглеждаше преизпълнен с желание да прегърне смъртта — той протестираше и заявяваше, че не е чак такъв глупак, че да загине заради другите.
— Не само си слабак, ами си и страхливец, братко — заяви му Вейла. — Добре тогава, аз ще мина първа.
Ужилен от думите й, Аристон се отправи към въртящия се шестоъгълник, но спря на няколко крачки от него. Загледа се без да помръдва, докато Вейла му се присмиваше. Накрая тя го блъсна настрана с такава сила, че той падна върху сивата повърхност. Тя приклекна пред златната рамка и остана известно време в тази поза, разглеждайки я напрегнато. Изведнъж се хвърли към нея и скочи с главата напред. Вратата се завъртя, а тя изчезна.
Аристон стана без да поглежда останалите и без да реагира на насмешливите им подвиквания. Пристъпи до вратата, приклекна и скочи в нея.
И падна от другата страна.
Улф първи стигна до него и го обърна по лице.
Челюстта на Аристон беше провиснала, погледът в очите му беше застинал, кожата на лицето му бе посивяла.
Улф се изправи и се обърна към останалите.
— Не улучи правилната страна. Сега вече знаем що за врата е тази.
— Онази кучка Вейла пак имаше късмет! — изсъска Теотормон. — Забеляза ли някой през коя страна мина тя?
Улф поклати глава. Той заби поглед върху въртящата се в розовия полумрак златна рамка. Липсата на каквито и да е било белези по нея правеше невъзможно да се направи разлика между двете й страни. Той се обърна към Лува и двамата хванаха тялото на Аристон за краката и раменете. Засилиха го с няколко разклащания и по сигнал на Улф го запратиха през вратата. Трупът мина през рамката и тупна от другата страна.