— Нима ще се отречеш от мен? И ти ли си като другите? Те не пожелаха да имат нищо общо с мен. Надсмиваха ми се, плюеха ме, а после ме изритаха настрани от тях с викове. И казаха…
То плесна с перки, изкриви лице и от тъмнозелените му очи бликнаха едри сълзи и потекоха надолу по сините бузи.
— О, Джадауин, не бъди като другите! Ти винаги си бил моят любимец, най-обичният ми брат! Не бъди жесток като тях!
„Другите“, мина през главата на Улф. Наистина имаше и други! Но преди колко години?
Загубил търпение, той каза:
— Да оставим игрите… който и да си! Името ти?
Съществото се понадигна на лишените си от кости крака, мускулите му размърдаха слоевете тлъстина, които ги покриваха, и пристъпи крачка напред. Улф не отстъпи, но прихвана излъчвателя по-здраво:
— Достатъчно! Името ти!
Съществото спря, но сълзите му продължаваха да се стичат.
— Наистина и ти не си по-добър от тях. Не мислиш за никой друг освен за себе си и изобщо не те интересува какво се е случило с мен. Нима страданията ми, самотата ми и безкрайната ми агония — о, защо времето е спряло? — нима те не те трогват поне малко?
— Биха могли, ако знаех кой си? — отговори Улф. — И какво се е случило с теб.
— О, Господарю на Повелителите! Мой собствени братко!
Създанието премести огромния си крак, за да се придвижи още една крачка напред и изпод ципата между пръстите му нещо изджвака. После протегна напред перка в подобие на умолителен жест за човешка ласка. След това спря и очите му се приковаха в една точка, странично на Улф. Той скочи вляво и се изви във въздуха със заплашително движение на излъчвателя, което трябваше да покаже, че държи под прицел както животното, така и онзи, който се намираше зад него. Но зад гърба му нямаше никой.
В същия миг, точно както беше замислено, създанието скочи към Улф едновременно с неговия скок. Краката му се изправиха като освободена катапулта и го изстреляха напред. Ако Улф се бе ограничил само с обръщане, тварта щеше да го събори на земята. Но тъй като в момента на съприкосновението той беше полуизвърнат, това го спаси от връхлитащото го тяло, и ударът се получи само с върха на дясната му перка. Но дори това беше достатъчно да залитне усетил парализираща болка в лявото рамо и ръката си, и да изпусне излъчвателя.
Улф имаше масивна фигура и мощна мускулатура, чиято здравина беше изкуствено подсилена над два пъти спрямо нормалната, също както беше ускорено над два пъти предаването на управляващи импулси по нервните му пътища. Ако бе обикновен землянин, щеше да остане инвалид с лявата си ръка завинаги и със сигурност не би успял да избегне втория скок на съществото.
Квичащо от ярост и разочарование, то се приземи на мястото, където само преди миг бе стоял Улф, изпружинира на краката си, отскочи и отново се хвърли към Улф. Всичко това беше направено с такава скорост, сякаш бе сцена от филм, прожектиран на ускорени обороти.
Улф обаче бе съумял да възстанови равновесието си. Хвърли се към изпуснатия излъчвател. Над главата му премина сянката на съществото, което издаваше крясък с такава сила, сякаш устните му бяха долепени до ухото на Улф. В следващия миг той вдигна излъчвателя, претърколи се два пъти странично и мигновено стана на крака. Нещото бе успяло да скочи за трети път към него. Улф прихвана оръжието си обратно и, използвайки дясната си ръка, нанесе мощен отсечен удар с лекия, но практически неунищожим приклад върху главата на съществото. Контактът с огромното тяло го запрати назад върху земята, но той се претърколи встрани. Тварта остана да лежи неподвижно по лице и от тюленоподобната й глава започна да се стича струйка кръв.
Чу се ръкопляскане и той се обърна за да види две човешки същества, стоящи в сянката на една горичка на около трийсетина крачки навътре в сушата. Бяха мъж и жена облечени в пищните одежди на Повелителите. Те се отправиха към него и ясно се виждаше, че не носят никакви оръжия в ръцете си. Всъщност, единственото им въоръжение бяха мечове, втъкнати в ножници от груба кожа. Въпреки привидната им невъоръженост, Улф не си позволи да се отпусне. Когато наближиха на двайсетина крачки от него, той им заповяда да спрат. Съществото зад гърба му простена и помръдна глава, но не направи опит да седне. Улф се отдалечи на достатъчно разстояние, така че да не се съобразява с възможността отново да отбягва скачащото тяло.
— Джадауин! — извика жената. Гласът й прозвуча като богат контараалт и в сърцето му се размърда някакъв спомен. Макар да не я бе виждал от петстотин години, той я позна.