— А как можем да сме сигурни, че Уризен не чува и не вижда всичко, каквото става в момента, например? — попита Теотормон.
— Не можем да сме сигурни. Това е другият риск, който се налага да поемем.
— По-добре е да не правим нищо — завърши Вейла.
Последваха дълги спорове, които завършиха с това, че Повелителите все пак се съгласиха да му помогнат в реализирането на плана. Дори противниците осъзнаваха, че ако Улф по някакво чудо успее, онези, които са отказали да помогнат, ще останат завинаги на този остров. Мисълта, че братята им можеха отново да се превърнат в истински Повелители, а те да останат в положението на местните диваци, беше твърде много за инакомислещите.
Първата задача на Улф бе да провери как могат да се развият отношенията им с местните племена. За своя изненада установи, че те не се враждебно настроени. Те бяха видели Повелителите да влизат и да се връщат през вратите. Според техните представи това беше по силите единствено на полубогове, следователно Повелителите бяха по-особени и, при всички случаи, опасни същества. Диваците проявиха готовност да помагат на Улф. Това решение беше предопределено от религията им — опростена версия на оригиналната религия на Повелителите. Те вярваха в добрия бог Лос и злия — Уризен, който превъплъщаваше тяхното понятие за Сатаната. Пророците и лечителите им твърдяха, че един ден злият бог Уризен ще бъде победен. И когато това се случеше, те щяха да отидат на Алулос — техния рай.
Улф не се опита да им разяснява фактите. Беше доволен да вярват в каквото искаха, стига да му помагаха. Той се залови с онези неща, които можеха да бъдат изработени веднага с материалите достъпни на този свят. След това мина през вратите, които водеха из другите светове. Лува го придружаваше. Двамата бяха екипирани с пристегнати с ремъци на гърбовете им газови мехури. Въоръжението им се състоеше от къси копия и лъкове със стрели. Те минаваха през вратите и търсеха нещата, които Улф си беше отбелязал, че ще му трябват. Вече знаеха какво ги очакваше и от какво да се пазят. Но дори и така, приключенията им по време на това пътуване и многото следващи можеха да запълнят цяла книга. Повече жертви обаче не бяха дадени.
По-късно към експедициите им се присъединиха Вейла и Ринтра. Те донесоха обратно късове от стъклоподобната маса от света-пързалка, населен от съществата със смукала. От Weltthier донесоха торби пълни с птичи изпражнения. Добавени към собствените им „запаси“ и тези на диваците, те щяха да обезпечат необходимите за плана на Улф кристали натриев нитрат.
Живакът им бе предоставен от диваците, които бяха складирали огромни количества като спомен от дъждовете, съпровождащи прелитанията на черните комети. Живачните капки се считаха за религиозни амулети, затова ги дадоха на Улф едва когато той обеща, че ще бъдат използвани срещу Уризен. Случайно той откри, че едно от растенията на острова е източник на дървесен спирт. В този свят на изобилна растителност получаването на дървени въглища не беше никакъв проблем. Планетата на темпусфъджърите им даде сяра.
За да получи азотна киселина, Улф се нуждаеше от платинов катализатор. Още докато бяха на планетата на въртящите се цилиндри, през главата му беше минало, че те са или от чиста платина или от платинена сплав. Този метал имаше точка на топене 1773.5°С и беше особено неподатлив на рязане. Улф нямаше възможност да разтопи платината в самия свят на цилиндрите, нито разполагаше със специалните инструменти, които биха му дали възможност да отреже необходимите му късове от тялото на цилиндрите. Сам Лува му изтъкна това затруднение, на което Улф отговори, че ще използват за това техниката на самия Уризен.
Той взе всички Повелители със себе си, макар че Теотормон и Тармас бурно се съпротивляваха. Заградиха мобилните врати и ги избутаха до края на цилиндъра. Едва тук Теотормон разбра защо беше необходимо и неговото присъствие. Голямото му тегло бе използвано да се притиснат вратите наполовина през ръба на цилиндъра. Силите, които ги задържаха в изправено положение, бяха големи, но не устояха на комбинацията от тежест и мускули на Повелителите.
Кривината на цилиндъра беше такава, че поставянето на вратата върху ръба на долната му стена означаваше, че част от него минава през вратата. Ако вратата беше неподвижна това би означавало единствено, че част от цилиндъра ще се подаде през другата врата върху друг цилиндър. Но когато вратата беше плъзната странично по ръба, нещо трябваше да отстъпи. Вратата изигра ролята на ножица и отсече онази част от цилиндъра, която бе проникнала в нея.
Изправиха вратата и се прехвърлиха през нея. Озоваха се пред огромен къс платина. Използваха следващата врата, за да го донарежат на по-малки парчета.