— Почакай! — извика Уризен след него.
Улф се върна при клетката. Уризен облиза устни и продължи:
— Ще ти кажа, но ще ми направиш ли една услуга в замяна?
— Не мога да те освободя, татко — заяви Улф. — Знаеш, че нямам време да проучвам как може да бъде направено това. Честно ще ти кажа, дори да можех, пак не бих го направил. По-скоро бих те убил, вместо да те пусна на свобода.
— Точно такава е услугата, която ти искам — успокои го Уризен. — Смърт. Аз съм в предсмъртна агония, сине. Единствено гордостта ми попречи да ти го кажа досега. Дори една минута само от този живот ми се струва като хиляда години изтезания. Ако не беше гордостта ми, щях да съм паднал на колене пред теб още в началото и щях да те моля да ми спестиш мъченията. Но аз просто не мога да го направя. Уризен никога не се моли! Виж, ако става дума за сделка, тогава въпросът стои по-иначе.
— Съгласен съм — обеща Улф. — Една стрела през решетката ще свърши работата.
Уризен сниши глас и с няколко думи му прошепна онова, което им трябваше. Едва бе свършил, когато в далечния край на залата проехтя смях. Улф рязко се извърна и видя Вейла да крачи към тях. Той сложи стрела на тетивата, разбирайки вътре в себе си, че Вейла не би се показала така открито, ако не беше подходящо защитена.
В следващия миг видя през тялото й стената зад нея и разбра, че пред тях има само холограма. Надяваше се, че не бе успяла да долови думите на Уризен. Защото, ако ги беше подслушала, сега можеше да направи каквото пожелаеше с тях.
— Не би могло да се случи по-добре, дори ако го бях замислила по този начин — проговори образът й. — Колко подходящо е и колко точно съвпада с намеренията ми вие всички да умрете заедно. Едно щастливо събиране на семейството! Ще ви дам възможност да наблюдавате последните си гърчове. Колко приятно наистина! А след това ще напусна тази планета и тази вселена, и ще се захвана с последния ми жив брат и сестра ми, Анана. Но преди това ще си почина и ще се позабавлявам с твоята Хризеис.
— До момента се провали и ще продължиш да се проваляш! — извика Улф. — Дори да ни убиеш, пак няма да живееш достатъчно дълго, за да се насладиш на триумфа си! Помниш ли за отровата ецфагво, която жителите на водния свят използват? И че тя може да се сервира в храната, защото няма вкус? А след това изведнъж влиза в действие и довършва жертвата си в ужасни страдания, които траят с часове. И накрая, помниш ли, че за нея няма противоотрова? Чуй сега, Вейла! Подозирах те в предателство. Снощи поставих ецфагво във вечерята ти. Скоро ще се задейства, Вейла, и тогава никак няма да ти е до смях.
Улф, разбира се, не беше постъпил така и дори не му бе минавало през ума да го прави. Но бе решил, че ако ще умират, Вейла трябва да заплати с поне няколко часа душевни терзания.
Образът се изкриви от ярост и отчаяние. После каза:
— Лъжеш, Джадауин! Не си го направил, просто не би могъл да го направиш! Само се опитваш да ме изплашиш!
— Много скоро ще разбереш дали съм ти казал истината или не! — отново извика Улф. Обърна се и прониза Уризен със стрела през решетката, изпълнявайки последната му молба. В същия миг изображението на Вейла изчезна. Веднага след това скрити в тавана тръби започнаха да бълват зеленикава пяна. Тя бликаше под налягане, разстилаше се, издигна се до коленете на Повелителите и те започнаха да кашлят от вонящите й пари. Очите на Улф се насълзиха и той се преви надве. Наведе се да вземе лъка и колчана със стрели, които бе изпуснал. Парите го накараха да се закашля още по-силно.
Изведнъж усети, че пяната беше стигнала до шията ми. Той с мъка се опита да си пробие път до вратата в далечния край, макар да бе сигурен, че там ги очаква друга клопка. Пяната се издигна над главата му. Той спря да диша и си сложи въздушната маска. После надигна единия й край и издуха пяната, която бе успяла да я напълни. Надяваше се другите двама да запазят присъствие на духа и да се сетят за своите маски.
Не можеше да ги види, защото бяха зад гърба му. Сам той бе обърнат с лице към арката, към която се бе опитвал да се придвижи. Помъчи се да помръдне с ръце и крака и установи, че може да помръдва съвсем малко. Необходимо беше огромно усилие, за да се премести с един инч напред. В следващия момент желето, подобно на приливна вълна, го върна на мястото му и се донамести около него. Системата за дишане бе със затворен цикъл, така че рециклираше използвания въздух без да изхвърля въглеродния двуокис. В случая това се оказа предимство: ако бе отворена, той вече би бил мъртъв — желето ги бе притиснали толкова плътно, че издишаният въглероден двоукис не би имало къде да излезе.