Главата му се удари в нещо твърдо, после той свали маската и пое въздух. Дробовете му се напълниха, но в следващия миг една вълна го плисна през устата и той се задави. Отново можеше да вижда. Теотормон и Лува бяха до него. Улф вдигна ръка и посочи надолу.
— Следвайте ме!
Гмурна се без да затваря очи и плъзна ръце по стената. Видя зелена статуетка от нефрит висока не повече от една стъпка. Представляваше идол на нечий народ в някоя от вселените, който клечеше в някаква ниша. Улф завъртя главата му и една част от стената се отвори навътре. Тримата Повелители бяха понесени от течението в голяма зала. Изправиха се с мъка на крака, после Улф изтича до един от няколкото пултове за управление и дръпна лост с червена дръжка. Вратата бавно се затвори, съумявайки все пак да преодолее напора на водата. В залата остана само към една стъпка вода на пода.
Откривайки пулта, за който Уризен му бе съобщил (а в залата имаше над трийсетина подобни), Улф натисна правоъгълна плочка, на която имаше символ изписан с древното писмо, използвано някога от Повелителите. Отстъпи крачка назад и на лицето за първи път от много време се появи усмивка.
— Вейла не само че няма да може да контролира положението от своята зала, ами в допълнение към безпомощността си ще бъде и затворена там — обясни той. — Всички врати за преход в залата й също са деактивирани. Остават включени само постоянно действащите, като тази която е отворена във водния свят.
Улф се пресегна към бутона, с помощта на който щеше да включи камерите за видеовръзка между двете зали. Ръката му увисна във въздуха, после той я отдръпна и остана така замислен за момент.
— Колкото по-малко знае сестра ни за истинското положение на нещата, толкова по-добре — каза той. — Теотормон, ела и ме изслушай внимателно…
Улф и Лува се скриха зад един от пултовете и надзъртаха през тясната пролука между пулта и свързания с него екран. Теотормон натисна бутона с края на перката си. Вейла втренчи поглед в него изумена. Дългата й тъмночервена коса беше мокра, а лицето й бе изкривено от ярост.
— Ти! — успя да промълви тя.
— Привет, сестрице — отговори й Теотормон. — Изненадана ли си, че ме виждаш все още жив? Интересно как ли ще се почувстваш след като ти кажа, че съм те затворил в онази зала и съм ти отнел всякаква възможност да упражняваш контрол над ситуацията?
— Къде са братята ти, които те превъзхождаха във всичко? — попита го Вейла, опитвайки се да разгледа на своя екран залата зад гърба му.
— Мъртви. Резервоарите им с въздух се изпразниха, както и моя. Но тялото, с което ме е надарил баща ми, ми даде възможност да оживея без да дишам, докато водата размие желето, в което ни прикова.
— Значи Джадауин най-сетне е мъртъв? Просто не мога да го повярвам. Ти, отвратително създание, май се опитваш да ми изиграеш някакъв номер!
— Не забравяй, че не си в положение да ме оскърбяваш.
— Покажи ми тялото му — настоя тя.
Теотормон сви рамене:
— Невъзможно е. Водата го отнесе нанякъде из двореца. Самият аз едва се добрах до тази зала. Нали не искаш да я отворя и наводня само за да изляза и го търся кой знае къде?
Вейла хвърли поглед на водата в залата и се усмихна:
— Значи и ти си в капан? Омразно смърдящ идиот, който няма мозък колкото и за една риба! Току-що ми разкри какво е твоето положение.
Теотормон зина:
— Но… но… — започна той.
— Мислеше си, че съм ти в ръцете, а? — продължи Вейла. — Да, до известна степен това е вярно. Но и аз те държа в своите. Защото знам къде се намира звездолета. А с негова помощ ние ще можем да се махнем от тази планета и да отидем на друга, където ще намерим врата, през която да напуснем тази вселена. Така… Сега искам да чуя какво предлагаш за да излезем от тази ситуация.
Теотормон почеса с перката козината по главата си.
— Не знам — отговори й той простодушно.
— О, знаеш, знаеш! Ти си глупав, но не чак толкова! Разбираш много добре, че трябва да сключим сделка: ти ме пускаш, а аз ти разрешавам да заминеш с мен с кораба. Мисля, че това е единственият изход и за двама ни.
Улф не можеше да види изражението на Теотормон, но тонът, с той който говореше, му подсказваше, че се старае да изглежда лукав и в гласа му да се долавя неприкрито подозрение.
— И как да бъда сигурен, че мога да ти имам доверие?
— Не можеш, както и аз не ти вярвам. Ще трябва да организираме нещата така, че никой от двама ни да не може да изиграе другия. Съгласен ли си?