— А откъде са камъните? — поинтересува се той.
Зад бамбуковите стебла пред тях се виждаха няколко белезникави канари с диаметър около дванайсет стъпки.
— Растението, което пълни мехура си с газ и образува острови, е само една от хилядите разнообразни форми на живот тук. Има други, които се прикрепят за скали на дъното и ги издигат със себе си на повърхността, когато плаваемостта им достигне необходимото ниво. Местните жители ги събират и ги изтеглят навътре по островите, ако не са много големи. Белите камъни, кой знае защо, привличат птиците гаржу, а това дава възможност на аборигените да ги убиват или опитомяват.
— Ами питейната вода?
— Океанът е от прясна вода.
Загледан в една пролука сред дивата растителност от тъмночервените дървета с жълти ивици по тях и отрупаните с плодове храсти, Улф забеляза огромна тъмна дъга на хоризонта. Минута по-късно сърпът се превърна в сфера и продължи да се изкачва над хоризонта.
— Луната — обясни тя. — Разбираш ли, нещата тук са обърнати наопаки: няма слънце и светлината идва от небето. Луната носи със себе си нощта като затъмнява небето. Настъпва нещо като полумрак, но и това е по-добро от нищо… По-нататък ще видиш планетата Апирматцум. Тя е центърът на тази вселена и около нея се въртят пет други планети. И тях ще видиш. Също като луната всички те са тъмни и запълват небето.
Улф я попита откъде е научила толкова много неща за структурата на света на Уризен. Тя му отговори, че разполага с информацията от Теотормон, макар той да не й бе казал тези неща доброволно. Той, от своя страна, ги бе научил като затворник на Уризен. Не проявил готовност да сподели макар и част от знанията си, защото по природа си бил дръпнато и егоистично същество. Но когато братята, сестрите и братовчедите му го хванали, те го бяха принудили да говори.
— Повечето от белезите по него зараснаха — каза тя и се изсмя.
Улф се запита дали Теотормон наистина няма солидни основания да желае смъртта на останалите. Запита се още дали всичко, което му бе разказала за взаимоотношенията с него, също беше истина. Май се налагаше да поговори с Теотормон след време… на безопасно разстояние от него, разбира се.
Вейла спря и сграбчи Улф за ръката. Той понечи да се дръпне встрани, мислейки си, че тя опитва някакъв номер. Но тя гледаше тревожно нагоре и Ринтра също бе вдигнал глава.
3
Високите дървета на гората бяха скрили до момента обекта в небето. Той видя някаква плътна маса, широка поне четвърт миля, дебела петдесет стъпки и дълга почти една миля да лети на ниско над главите им. Носеше се от вятъра, който духаше от неизвестна посока на компаса. В този лишен от слънце свят, думите изток, запад, север и юг не означаваха нищо.
— Какво е това? — попита той.
— Остров, плуващ в небето. Побързай! Трябва да се върнем в селото преди атаката.
Улф последва останалите. Отвреме-навреме вдигаше поглед през върхарите на дърветата към този аеронесус. Спускаше се доста стремително към далечния край на острова. Настигна Вейла и я попита как се управлява подобен въздушен кораб. Тя му отговори, че жителите на летящия остров използват клапи в гигантските мехури и изпускат през тях водород. Подобна процедура изисквала участието на почти всички жители, понеже манипулациите на клапите били изключително ръчни. Затова по време на спускането всички били заети с навигацията.
— А как го насочват?
— Мехурите имат изпускателни вентили. Когато абуталите искат да насочат острова в някаква посока, те изпускат газ от мехурите с вентили, насочени в противоположната посока. Реактивната тяга, която се получава по този начин, не е кой знае какво, но те са много изкусни. Въпреки това, налага се да се примиряват с ветровете и маневрите им не винаги са успешни. Два пъти досега сме били атакувани от абутали, но и двата пъти пропуснаха острова ни. Обикновено хвърлят котви — големи камъни, привързани за дълги въжета — за да забавят ход. Първите ни нападатели кацнаха близо до острова, вместо на него, и трябваше да се задоволят с атака откъм морето. Не успяха — тя спря, взря се по-внимателно и извика: — О, не! Това са илмавирци. Лос да ни е на помощ!