Азазел е дявол, надарен с магическа сила. Мъничък дявол. Ако искаме да сме точни, той е само два сантиметра висок. Това обаче е хубаво, тъй като го кара постоянно да демонстрира значимостта и възможностите си пред човек като мен, когото той с удоволствие възприема като по-низкостоящо същество.
Той винаги се отзовава на моите повиквания, ала е безполезно да очакваш от мен да ти разкрия подробности за това, как осигурявам присъствието му. Би било непосилно за твоя ограничен мозък (не те обиждам).
Азазел пристигна в лошо настроение. Очевидно е наблюдавал нещо от рода на спортно състезание, в което бил заложил близо сто хиляди закини, и изглеждаше малко ядосан, че ще пропусне да види крайния резултат. Аз изтъкнах, че парите са боклук и че той съществува в тази вселена, за да помага на нуждаещата се интелигентност, а не да трупа безстойностни закини, които сигурно ще загуби при следващото залагане, дори сега да ги спечели, което е съмнително.
Тези разумни и неоспорими доводи не успяха ни най-малко да успокоят нещастното създание, чиято преобладаваща черта е твърде отвратителната склонност към егоизъм, така че реших да му предложа четвърт долар. Струва ми се, че алуминият е средство за размяна в неговия свят и тъй като не възнамерявам да го насърчавам да очаква материална отплата в замяна на незначителната помощ, която би ми оказал, аз прецених, че четвърт долар за него е многократно повече от стоте хиляди закини, а в резултат на това той с готовност призна, че моите грижи са по-важни от неговите. Както винаги твърдя, силата на разума се проявява видимо най-накрая.
Обясних му проблема с Ищар и Азазел каза:
— Един път и ти да ми поставиш разумен въпрос.
— Нищо чудно — отговорих аз. — Както ти е извесно, аз не съм неразумен човек. Само че държа на своето.
— Вашият нещастен биологически вид — продължи Азазел — не разгражда ефикасно алкохола, така че междинните продукти се акумулират в кръвния поток и предизвикват различни неприятни симптоми, свързани с интоксикация — една подходящо създадена дума, както се убедих от изучаването на вашите речници. Това е гръцка дума и означава „отравяне отвътре“.
Аз се изсмях. Съвременните гърци, както знаеш, смесват виното със смола, а древните са го смесвали с вода. Нищо чудно, че са говорили за отравяне отвътре, след като са отравяли виното преди изобщо да са го опитали.
Азазел продължи разсъжденията си:
— Ще бъде необходимо само да се нагласят съответните ензими така, че да разграждат алкохола бързо и безпогрешно до нивото на двувъглероден фрагмент, който е метаболичен кръстопът за мазнините, въглехидратите и протеина и тогава няма изобщо да има никакви признаци на интоксикация. По този начин алкохолът ще стане пълноценна храна за организма.
— Все пак трябва да има някакво опиянение, Азазел; но само дотолкова, че да предизвика естествено безразличие към глупавите ограничения, научени в майчиния скут.
Той сякаш ме разбра отведнъж.
— О, да. Знам ги аз майките. Спомням си как третата ми майка казваше: „Азазел, не бива никога да притваряш мигателните си ципи пред младо малобе“, а как другояче можеш да…
Отново го прекъснах.
— Би ли могъл да направиш така, че малка част от поетия алкохол да не се разгражда толкова бързо и да предизвика незначително развеселяващо опиянение?
— Няма нищо по-лесно — успокои ме Азазел и с недостоен жест на алчност погали четвъртинката долар, който му бях дал и който, изправен на ръб, беше по-висок от самия него.
Една седмица по-късно имах възможността да проверя Ищар. Това стана в барчето на един хотел в центъра, което тя освети с присъствието си толкова силно че няколко постоянни клиенти си сложиха тъмни очила и впиха поглед в нея.
Тя се изкиска.
— Какво правим тук? Ти знаеш, че не мога да пия.
— Това няма да е пиене, мило момиче. Това ще е само ментово сиропче. Ще ти хареса.
Бях се приготвил предварително и дадох знак за един „скакалец“.
Тя отпи кокетно от питието и каза:
— О, хубаво е — след което се облегна назад и му позволи щедро да се разлее по гърлото й. После прокара връхчето на красивия си език по също така красивите си устни и помоли:
— Може ли още едно?
— Разбира се — отговорих насърчително аз. — Само едно, защото изглежда глупаво, но съм забравил портфейла си?
— О, аз ще платя. Имам куп пари.
Красивата жена, както винаги съм казвал, се извисява най-много, когато се навежда да извади портмонето от чантата до краката си.
При така стеклите се обстоятелства пихме на воля. Поне тя. Поръча си още един „скакалец“, след това водка, след това двойно уиски със сода, още няколко други неща и когато всичко вече бе изпито, тя не проявяваше никакви признаци на опиянение, макар че нейната очарователна усмивка бе по-опияняваща от всичко, което бе погълнала. Тя заяви: