— С удоволствие бих пила нещо — каза тя. — Не вода, разбира се.
— Имаме нещичко. Преди малко, когато опаковах, намерих зад книгите една бутилка водка. Сигурно сме я забравили.
Гребер отвърза денка. Беше скрил бутилката в един юрган. Така тя беше спасена от ръцете на крадеца. Беше увил и една чашка.
— Виж, ето я. Трябва обаче да пием, без да ни забележат другите. Иначе г-жа Лизер ще направи донос срещу нас за оскърбление на националното бедствие.
— Ако човек иска да не го забележат, най-добре е да не се крие. Това зная от опит. — Елизабет взе чашата и отпи една глътка. — Чудесно — каза тя, — точно каквото ми беше необходимо. Сякаш сме на терасата на някоя сладкарница. Имаш ли и цигари?
— Прибрах всичките, които ни останаха.
— Прекрасно. Така имаме всичко, което ни трябва.
— Наистина ли не искаш да изнеса част от мебелите?
— Сега вече няма да ти разрешат да се качиш. А и какво ще ги правим. И без това няма да ги мъкнем до мястото, където ще спим тази нощ.
— Единият от нас щеше да остане да ги пази, докато другият търси подслон.
Елизабет поклати отрицателно глава. Тя изпи каквото беше останало в чашата. Покривът на тяхната къща също рухна. Стените се разлюляха, после подовете на горните етажи се пробиха. Шепот на безсилен гняв премина през цялата улица. От прозорците изскачаха искри. Пламъците лижеха пердетата.
— Нашият етаж още не е засегнат — каза Гребер.
— Няма да е за дълго — обади се един мъж зад него.
Гребер се обърна.
— Защо не?
— Защо пък искате да ви върви повече, отколкото на нас? Аз живях в тази къща двадесет и три години, младежо! Сега апартаментът ми е в пламъци. Защо и вашият да не изгори?
Гребер погледна събеседника си. Той беше мършав и плешив.
— Винаги съм мислил, че това е повече въпрос на случайност, отколкото на морал — каза той.
— Това е въпрос на справедливост. Ако въобще знаете какво значи справедливост!
— Не съвсем. Но не е моя грешка. — Гребер се изсмя иронично. — Трябва да ви е тежък животът с такива мисли! Мога ли да ви предложа чаша водка? Тя помага повече, отколкото всякакво възмущение.
— Благодаря! Запазете си ракията за вас! Ще ви е необходима, когато дойде ред на вашата барака. Гребер остави бутилката.
— Искате ли да се обзаложим, че нашият етаж няма да падне?
— Какво?
— Питам ви дали искате да се обзаложим? Елизабет избухна в смях. Плешивият мъж ги погледна втренчено.
— Предлагате облози в такъв ден като днешния, лекомислен младежо! А вие, госпожице, си позволявате отгоре на това да се смеете? Наистина колко ниско сте паднали!
— А защо да не се смеем? — попита Гребер. — По-добре е да се смеем, отколкото да плачем. Още повече когато сълзите са толкова безполезни, колкото и смехът!
— Би трябвало да се молите!
Горната част на фасадата се наклони и се срути във вътрешността на къщата. Той проби тавана на етажа над жилището на Елизабет. Под чадъра си г-жа Лизер избухна в нервни хълцания. Семейството около кухненската маса вареше ръжено кафе на спиртниче. Жената, която седеше в червеното плюшено кресло, покри с вестници облегалото, за да го запази от дъжда. Детето в люлката се разплака.
— Виж го как умира нашият малък дом от две седмици — каза Гребер.
— Справедливо е! — заяви плешивият човек със задоволство.
— Трябваше да се обзаложите, щяхте да спечелите.
— Аз не съм материалист, младежо!
— Тогава защо хленчите за къщата си?
— Това беше мое семейно огнище. Нещо, което вие не можете да разберете, нали?
— Не, не мога да го разбера. Германският райх ме направи скитник много отдавна.
— Трябва да му бъдете благодарен за това. — Голата глава изтри устата си с ръка и се изплю шумно. — Сега няма да възразя, ако получа чаша водка.
— Сега няма да получите. Молете се, по-добре е. Пламъците избухнаха в стаята на г-жа Лизер.
— Гори бюрото! — прошепна Елизабет. — Бюрото на доносничката с всичките й книжа.
— Надявам се! Преди да сляза разлях по него цяла бутилка газ. Е, какво ще правим сега?
— Трябва да потърсим покрив. Ако не намерим нищо, ще спим, където и да е на улицата.
— На улицата или в някоя градинка. — Гребер погледна към небето. — Имаме наистина палатка срещу дъжда, но тя не е кой знае какво. Може би ще намерим нещо като покрив. Какво да правим с креслото и книгите?
— Да ги оставим тук. Ако ги намерим утре, тогава ще мислим какво да правим с тях.
Гребер сложи раницата на гърба си и метна денка на рамо. Елизабет взе куфарите.
— Дай ги на мене — каза той. — Свикнал съм да мъкна много неща.
Горните етажи на двете съседни къщи се срутиха. Горящи парчета дърво захвърчаха на всички страни. Г-жа Лизер подскочи с писък. Едно пламтящо парче, отхвръкнало от заградената улица, я бе засегнало право в лицето. Сега излизаха пламъци и от стаята на Елизабет. Таванът рухна.