— Спах чудесно — каза тя като се протегна. — Къде се намираме?
— На „Янплац“.
— Добре, къде ще спим довечера?
— Ще видим през деня.
Тя легна отново до него. Ивица свежа утринна светлина проникваше между платнището и шинела. Птичките чуруликаха. Тя протегна ръка и отмести шинела. Навън безоблачното небе златееше.
— Цигански живот — каза тя. — Стига човек да го приеме. Пълен с приключения.
— Да — каза Гребер.
— Нека да го приемем за такъв. Тази нощ видях Полман. Можем да се обърнем към него, ако имаме нужда от нещо.
— Нямаме нужда от нищо. Имаме ли още кафе? Можем ли да си готвим тук или не?
— Сигурно е забранено, както и всичко друго, което е разумно. Какво значение има обаче? Ние сме цигани. Елизабет започна да вчесва косата си.
— Зад къщата има съд с чиста дъждовна вода — каза Гребер. — Съвсем достатъчно, за да се измиеш. Елизабет облече сакото на костюма си.
— Отивам. Също като на село. Вода от помпата. Преди намирахме това за романтично, нали? Гребер се засмя.
— Аз и сега го намирам за романтично в сравнение с мръсотията, в която тънем в Русия. Всичко е относително.
Той нави дюшека и покривките. След това запали спиртника и постави на него войнишкото си канче с малко вода. Изведнъж си спомни, че беше забравил да потърси купоните на Елизабет в стаята. Тя се върна свежа и млада, след като се беше измила.
— Купоните за продукти у тебе ли са? — попита я той.
— Не. Те бяха в писмената маса до прозореца. В малкото чекмедже.
— Дявол да го вземе! Забравих да ги взема! Как не се сетих за тях! А всъщност имах достатъчно време.
— Да, но в замяна си се сетил за други много по-важни неща. Например за златистата ми рокля. Ще направим днес чисто и просто молба за нови купони. Те сигурно не са единствените, които са изгорели вчера.
— Да, но това може да трае цяла вечност. Дори и краят на света не би накарал един германски чиновник да се разколебае в педантичността си.
Елизабет се засмя.
— Ще помоля във фабриката да ме пуснат за един час, за да направя постъпки. Отговорникът от противовъздушната защита ще ми даде бележка, че съм пострадала от бомбардировките.
— Нима ще ходиш днес във фабриката? — запита Гребер.
— Трябва да отида. Да пострадаш от бомби е нещо съвсем обикновено.
— Иска ми се просто да подпаля тази проклета фабрика!
— И на мен също. Но тогава ще ни изпратят някъде другаде и там ще бъде вероятно още по-неприятно. Съвсем не държа да произвеждам боеприпаси.
— Защо просто не изчезнеш? Кой може да знае какво ти се е случило вчера? Може да си била ранена, като си искала да спасиш нещата си.
— Ще трябва да го докажа. Фабриката разполага със собствени лекари и собствена полиция. Когато открият, че някой лъже, налагат му наказание: извънреден труд, преустановяване на отпуските, и ако и това не помогне — период на гражданско превъзпитание в някой концентрационен лагер. Тези, които са били един път там, нямат вече желание да започват отново.
Елизабет взе канчето с топлата вода и я изля върху капака, на дъното на който беше сложила малко кафе-заместител.
— Не забравяй освен това, че току-що са ми дали три дни отпуска за женитба — каза тя. — Не мога да предявявам прекалени претенции.
Той знаеше, че тя не смее да направи това заради баща си. Надяваше се да може да му помогне. Вечният шантаж спрямо роднините на задържаните!
— Тази банда! — изръмжа Гребер. — Ето какво направиха от всички нас!
— Дръж, пий кафето си и не се ядосвай. Нямаме време за ядосване.
— Тъкмо затова, Елизабет. Времето, което ни остава, е толкова малко!
Елизабет кимна с глава.
— Зная, зная! Толкова малко време имаме и отпуската ти е вече към края си, а въпреки това сме толкова малко заедно, ние прекарваме по-голямата част от времето си да се чакаме един друг. Би трябвало да имам смелостта да не стъпвам във фабриката докато ти си тук.
— Имаш достатъчно смелост. А и винаги е по-добре човек да чака някого, отколкото да няма кого да чака.
Тя го целуна.
— Колко бързо научи истинските думи, които следва да се казват! — каза тя. — Сега трябва да тръгвам. Къде ще се срещнем тази вечер?
— Наистина къде? Сега сме без дом и подслон. Всичко започва отново. Ще дойда да те взема от фабриката.
— Ами ако се случи нещо? Тревога или затваряне на пътя?
Гребер се замисли.
— Аз ще взема нещата и ще ги занеса в черквата „Света Катерина“. Да я определим като второ място за срещата.
— Отворена ли е през нощта?
— Защо? Да не би да смяташ да се върнеш през нощта?
— Откъде да зная. Един ден трябваше да стоим шест часа в скривалището. Най-добре би било да определим някой, когото да можем евентуално да предупредим. Местата за срещи сега вече не са достатъчни.