— Искаш да кажеш, ако се случи нещо на някого от нас?
— Да.
Гребер се съгласи. Сега вече знаеше колко е лесно да се изгубиш.
— Да определим Полман за днес. Или той не е много сигурен? — Помисли малко. — Биндинг! — извика той с облекчение. — Там е сигурно. Нали ти показах къде живее? Наистина, той още не знае, че сме се оженили, но това няма значение. Ще мина да го предупредя.
— Пак ли ще претършуваш къщата му? Гребер се засмя.
— Не ми мина през ума. Но наистина ни трябва нещо за ядене. Виждаш ли как постепенно човек се подкупва!
— Тук ли ще спим и тази нощ?
— Надявам се, че не. Имам цял ден на разположение, за да търся друго място.
Сянка мина за миг по лицето на Елизабет.
— Ти, да. А аз трябва сега да тръгвам.
— Ще стегна набързо багажа. Ще го занеса у Полман и, ще те изпратя до фабриката.
— Нямам никакво време, Ернст! Трябва да бягам. Значи, до тази вечер. Фабриката, църквата „Света Катерина“ или Биндинг. Какъв бурен живот!
— По дяволите бурният живот! — каза Гребер. Той я проследи с поглед, докато тя пресичаше площада.
Утрото беше ясно, а небето — синьо и дълбоко. Влагата блестеше като посребрено було върху развалините. Елизабет се обърна и му махна с ръка. После продължи бързо нататък.
Гребер се любуваше на походката и. Краката й стъпваха почти един пред друг, сякаш се стараеше да върви по дирята на някакво колело. Той беше виждал в Африка туземките да вървят с такава крачка. Елизабет му махна още един път, после изчезна между къщите на другия край на площада.
„Почти като на фронта — помисли си той. — Никога не си сигурен дали ще се видите отново, след като се разделите. По дяволите бурният живот!“
В осем часа Полман излезе от къщи.
— Исках да видя дали имате нещо за ядене — каза той. — Мога да ви дам парче хляб.
— Благодаря. Имаме всичко, каквото е необходимо. Мога ли да оставя у вас куфарите и нещата за спане, докато се върна от черквата „Света Катерина“?
— Разбира се.
Гребер пренесе нещата у Полман. Не видя Йозеф.
— Възможно е да не съм тук, когато се върнете — каза Полман. — Почукайте два пъти бавно и два пъти по-бързо. Йозеф ще ви чуе.
Гребер отвори единия куфар.
— Изглежда, че животът ни ще стане цигански — каза той. — Не очаквах това, като си идвах в отпуска! Полман едва забележимо се усмихна.
— Йозеф води такова съществуване вече три години. Няколко месеца е спал по трамваите. През всичкото време е бил в движение по целия град. Разбира се, спал е седнал, и то само за по четвърт час. Това беше по времето, когато нямахме бомбардировки. Сега вече и това е невъзможно.
Гребер извади една кутия месна консерва от раницата си и я подаде на Полман.
— Дайте я на Йозеф. На мен не ми трябва.
— Месо? Наистина ли нямате нужда?
— Не. Дайте му я. Хора като него трябва да бъдат спасени. Иначе какво ще остане от Германия, когато най-после всичко свърши? Какво ли изобщо ще остане? Ще остане ли достатъчно, за да може след това да се започне нов градеж?
Старият човек помълча, после отиде при глобуса, който стоеше в ъгъла и го завъртя.
— Виждате ли това тук? — запита той. — Това малко парченце от света е Германия. Палецът ми е почти достатъчен, за да я покрие. Тя представлява само една съвсем малка част от света.
— Така е, но от тази малка част ние завоювахме една голяма част от света.
— Една част, да. И то завоювана, но не и убедена.
— Не още. Но какво би станало, ако можехме да запазим нашите завоевания? Десет години. Двадесет. Петдесет. Победата и успехът са страшно убедителни аргументи. Нали видяхме това тук, у нас!
— Ние не сме победили.
— Това не е доказателство.
— Защо? Това е доказателство. — каза Полман. — И то много сериозно доказателство. — Ръката му с изпъкнали вени продължаваше да върти глобуса. — Светът — продължи той, — светът не е в покой. Когато човек престане за известно време да вярва в собствената си страна, трябва да вярва в света. Едно слънчево затъмнение е винаги възможно, но не и трайна нощ. Не на тази планета. Не бива човек да гледа леко на това и веднага да се отчайва. — Той остави глобуса на мястото му. — Вие питате дали ще остане достатъчно, за да може после отново да се започне. Църквата започна с няколко грешници, няколко вярващи от катакомбите и спасените от арените в Рим.
— Да. А нацизмът — с шепа фанатизирани безработни в една бирария в Мюнхен. Полман се усмихна.
— Имате право. И все пак никога една тирания не е траяла дълго. Човечеството не върви напред в непрекъснато и плавно движение. Винаги има тласъци, скокове напред, връщане назад, спазми. Много се бяхме възгордели. Помислихме, че сме скъсали окончателно с едно минало на насилие и кръв. Сега знаем, че не сме в състояние дори да се огледаме, без да се появи опасността да се върнем отново към него. Той взе шапката си.