— Младият клисар ли беше?
— Не, един стар.
— Старият е добър човек. Остави ме да живея цяла седмица в черквата, преоблечен като негов помощник. Но направиха внезапна проверка. Трябваше да се скрия в органа. Младият клисар ме беше издал. Той е антисемит. Антисемит по религиозни убеждения. Както виждате, има ги и такива. Под претекст, че преди две хиляди години сме разпънали Христос.
Гребер отвори пакета. Освен това извади от джоба си кутии със сардели и херинги. Йозеф го гледаше невъзмутимо.
— Какво богатство. — задоволи се да каже той.
— Ще го делим.
— Толкова ли сте богат?
— Нали виждате? Получих наследство. От един околийски водач. Неприятно ли ви е?
— Напротив. Дори е по-интересно. Нима познавате толкова добре някой околийски водач, че да ви прави такива подаръци?
Гребер погледна Йозеф.
— Да — каза той. — Този, да. Той беше безобиден и добродушен човек. Йозеф не каза нищо.
— Мислите ли, че това е несъвместимо? — запита Гребер.
— А вие мислите ли, че това е възможно?
— Защо не. Когато човек е безхарактерен, страхлив или слаб, лесно се подвежда.
— Така лесно ли се става околийски водач?
— Може би да. Йозеф се усмихна.
— Странно нещо! — каза той. — Струва ни се, че един убиец се държи като убиец всякога и навсякъде.
А всъщност достатъчно е само една малка част от съществото му да бъде престъпна, за да може той да извърши най-отвратителните жестокости. Не е ли така?
— Да — каза Гребер. — Хиената си остава винаги хиена. Докато в човека има повече разновидности. Йозеф кимна утвърдително.
— Съществуват коменданти на концентрационни лагери, които са пълни с хумор, есесовски пазачи, които помежду си са образец на великодушие и другарство. А покрай тях съществува и съучастническата маса, която приема като хипнотизирана така наречените императиви и която затваря очи пред зверствата или ги смята за временно и неизбежно зло. Това са хората с разтеглива съвест.
— И тези, които се страхуват — прибави Гребер.
— й тези, които се страхуват — повтори Йозеф учтиво.
Гребер замълча.
— Бих искал да мога да ви помогна — каза той след това.
— Няма какво много да ми се помага. Аз съм сам. Или ще ме заловят, или ще се измъкна — каза Йозеф с безличен глас, сякаш говореше за някакъв чужд човек.
— Нямате ли близки? — запита Гребер.
— Имах. Един брат, две сестри, баща, жена и дете. Всички са мъртви. Двама убити, един почина, а останалите обгазени.
Гребер го погледна.
— В лагер ли бяха?
— Да, в лагер — отговори Йозеф учтиво и хладно. — Лагерите са отлично организирани.
— А вие успяхте да избягате?
— Успях да избягам. Гребер погледна Йозеф.
— Колко ли много ни ненавиждате? — каза той. Йозеф сви рамене.
— Да ненавиждам? Кой може да си позволи този лукс? Ненавистта прави човека непредпазлив.
Гребер обърна поглед към прозореца, изцяло затулен от развалините на разрушената къща. Слабата светлина на малката лампа намаля още повече. Тя се отразяваше бледо в глобуса, поставен от Полман в един ъгъл.
— Вие се връщате на фронта? — запита любезно Йозеф.
— Да, връщам се. Ще отида да се бия, за да може убийците, които ви преследват, да останат малко по-дълго на власт. Достатъчно дълго може би, за да ви арестуват и обесят.
Йозеф направи лек жест на одобрение и замълча.
— Връщам се, защото иначе ще ме разстрелят — каза Гребер.
Йозеф не каза нищо.
— И защото, ако дезертирам, моите родители и жена ми ще бъдат арестувани, изпратени в лагер или убити.
Йозеф продължаваше да мълчи.
— Отивам и зная, че моите доводи не са доводи и че всички те са доводи и на милиони хора като мене. Колко ли ни презирате?
— Не бъдете толкова самомнителен — каза тихо Йозеф.
Гребер го погледна. Той не го разбра.
— Кой говори за презрение? — попита Йозеф. — Само вие! Защо да отдаваме такова значение на тези неща? презирам ли Полман? презирам ли хората, които ме крият, въпреки че рискуват всяка нощ живота си заради мене? Щях ли още да бъда жив? Колко сте наивен!
изведнъж той се усмихна. Усмивка на призрак, която сякаш нямаше нищо общо с него самия.
— Отклоняваме се от темата на нашия разговор — каза той. — Всъщност ние говорим прекалено много. Не трябва да се говори. Не трябва също да се мисли. Не още. Това ни размеква. Спомените също ни размекват. Още е много рано за всичко това. Сега съществува само една единствена цел, която не трябва да изпускаме от очи — спасението. — Той посочи кутиите с консерви. — Това помага. Приемам ги. Благодаря.
Той взе кутиите и започна да ги нарежда зад книгите. Правеше това със своеобразни несръчни движения. Гребер забеляза, че горната част на пръстите му беше сгърчена и че по тях нямаше нокти. Йозеф схвана погледа му.