— Малък спомен от лагера — обясни той. — Неделното занимание на един шарфюрер. Той наричаше това „запалване на коледни свещи“. Бих предпочел да се беше заел с пръстите на краката. По-малко щеше да се вижда. Сега бързо ще ме разпознаят. Не може да се стои през цялото време с ръкавици.
Гребер стана.
— Ще ви бъда ли от помощ, ако ви дам една стара униформа и моята военна книжка? Бихте могли да смените каквото искате в нея. Аз ще кажа, че е изгоряла.
— Благодаря. Нямам нужда. Ще стана за известно време румънец. Идеята е на Полман и той направи всичко необходимо за нейното осъществяване. Станал е специалист в тази област. Да не повярваш като го гледаш, нали? И така аз ставам румънец, член на Железния фронт, приятел на нацистите. По външност мога да мина за румънец. И раните ми могат да се обяснят по този начин. От комунистите. Веднага ли ще вземете куфарите и денка?
Гребер почувствува, че Йозеф иска да остане сам.
— Още дълго ли ще останете тук? — запита го той.
— Защо?
Гребер бутна към него своята част от консервите.
— Мога да ви донеса още. Ще отида отново и ще донеса още.
— И тези са прекалено много. Не мога да нося много багаж. Освен това трябва да тръгвам. Не мога повече да чакам.
— Цигари! Забравих цигарите. Има колкото искате. Ще ви донеса.
Лицето на Йозеф се промени. Изведнъж по него се появи изражение на разведряване, почти на благост.
— Цигари! — каза той, сякаш говореше за някой свой приятел. — Това е друго нещо. Те имат по-голямо значение от продуктите. Естествено, че тогава ще ви почакам.
20
Група хора вече чакаха под свода на галерията на черквата „Света Катерина“. Почти всички бяха насядали върху куфари и кошници или бяха заобиколени от денкове и пакети. Повечето бяха жени и деца. Гребер също се нареди до тях с денка и куфарите. До него седеше стара жена с продълговато конско лице.
— Дано не ни евакуират като бежанци! — каза тя. — Каквото чувам да разправят за тях, не е никак весело! Бараки, много малко храна и проклети и жадни за печалба селяни.
— На мен ми е все едно! — отговори едно високо, мършаво момиче. — Искам да се махна оттук. Предпочитам всичко друго пред смъртта. Загубихме всичко. Трябва да се погрижат за нас.
— Преди няколко дни видях цял ешелон бежанци от Рейнска област. Да бяхте само ги видели как изглеждат! Караха ги към Мекленбург.
— Мекленбург ли? Там има богати селяни.
— Богати? Селяните? — Старата жена с конското лице се засмя злобно. — Карат ви да работите, докато ви се смъкне кожата от гърба. И срещу това ви дават толкова, колкото едва да не умрете от глад. Фюрерът би трябвало да знае това!
Гребер погледна старата жена и мършавото момиче. Зад тях между римските колони блестеше в първата си зеленина градината на църквата. Нарциси бяха нацъфтели в краката на статуите, изобразяващи пътя към Голгота. Един дрозд кацна на рамото на прегърбения под бичовете Христос и зачурулика.
— Трябва да ни подслонят безплатно — заяви мършавото момиче. — При тези, които имат достатъчно, Ние сме жертви на войната.
Клисарят се появи. Той беше слаб, с дълъг червен нос и ниски рамене. Гребер мъчно можеше да си представи, че този човек е имал смелостта да крие хора, търсени от гестапо.
Клисарят пусна всички да влязат. Той раздаде на всекиго по едно номерирано картонче и постави на всеки пакет по един етикет със същия номер.
— Да не се приберете много късно тази вечер — каза той на Гребер. — Няма достатъчно място в черквата.
— Няма достатъчно място ли?
Черквата „Света Катерина“ беше много обширна.
— Не. Средната част на черквата не се използува за подслон. Само подземието и страничните крила.
— Къде спят тези, които много закъснеят?
— В галериите, които още не са засегнати. Някои се настаняват даже в градината.
— А подземието под черквата сигурно ли е срещу бомбите?
Клисарят погледна Гребер с благ поглед.
— Когато черквата е била сътворена, не са мислили още за такива неща. Това е било по времето на мрачното средновековие.
Лицето с червения нос беше лишено от всякакво изражение. По него не се четеше ни най-малък признак на ирония. „Много далеч отидохме в изкуството да се преструваме — помисли си Гребер. — Почти всеки един от нас се е превърнал в истински майстор.“
Той прекоси градината и галерията. Черквата беше пострадала много, една от кулите беше срутена и дневната светлина проникваше неумолимо в нея. Слънцето пръскаше широки светли ивици в полумрака. Част от стъклата на прозорците бяха също изпочупени. Врабчета се бореха между разноцветните парчета стъкло. Духовната семинария в съседство представляваше само куп развалини. Съвсем близо до нея се намираше подземието-скривалище. Гребер влезе в него. То представляваше бивша изба за вино, която някога е принадлежала на черквата. Поставките за бъчви още стояха по местата си. Въздухът беше влажен, студен и тежък. Изглежда, че миризмата на вино, напластявана тук от векове, беше надделяла над атмосферата на страх от нощните бомбардировки. В дъното на скривалището Гребер забеляза няколко тежки железни халки, зациментирани в каменния зид. Той си спомни тогава, че подземието е служило като помещение за мъчения на вещици и еретици, преди да стане изба за вино. Окачвали нещастниците за ръцете, поставяли на краката им железни тежести и след това ги горели с нажежено желязо, докато направят признания. После ги екзекутирали в името на Бога и на християнското милосърдие. „Няма нещо много променено — помисли си той. — Нацистките палачи в концентрационните лагери имат прекрасни предшественици. А синът на дърводелеца от Назарет има наистина странни последователи.“