Гребер поклати отрицателно глава. Хрумна му една идея.
— Ще я занеса в черковната градина — каза той. — Там е все пак като гробища. Йозеф кимна с глава.
— Мога ли да направя нещо за вас? — запита Гребер.
— Бихте могли да излезете през страничната врата и да видите дали няма нещо подозрително на улицата. Аз трябва да вървя. Клисарят-антисемит постъпва на служба в един часа. Ако не се върнете след пет минути, значи улицата е свободна.
— Добре.
Гребер стоеше на слънце. След известно време излезе и йозеф. Мина покрай него, без да го погледне.
— Всичко хубаво! — прошепна той.
— Всичко хубаво!
Гребер се върна обратно. В този час в черковната градина нямаше хора. Две жълти пеперуди с червени точици по крилете се гонеха около един храст с малки бели цветчета. Храстът обграждаше от едната страна гроба на епископ Алоизиус Блюмер. Гребер се приближи и го разгледа. Три от гробниците бяха напукани, но тази на Блюмер имаше в основата си отвор, който изглежда водеше към вътрешността. Наистина добро място.
Той написа на едно листче, че това е прахът на един католик концлагерист. Направи това за в случай, че някой намери кутията от пури. Пъхна листчето под сивата обвивка. С ножа си изряза един чим трева до отвора и увеличи по този начин дупката, за да може да пъхне в нея кутията. Това стана лесно. После насипа отново пръстта в дупката, която беше изкопал и покри всичко с чима трева. Бернхард Крузе — ако това беше той — намери по този начин място на света земя в краката на един висш черковен сановник.
Гребер се върна обратно и седна на оградата на галерията. Камъните бяха затоплени от слънцето. „Това е може би светотатство — помисли си той. — Или ненужна сантименталност.“ Бернхард Крузе беше католик, католическата религия забранява изгарянето, но предвид особените обстоятелства, църквата трябваше да бъде снизходителна. „А ако кутията не съдържа праха на Крузе, а на някои други жертви, протестанти или евреи например, злото няма да бъде кой знае колко голямо — помисли си той. — Нито Йехова, нито богът на протестантите или този на католиците не би имал наистина основание да се почувствува засегнат.“
Той хвърли последен поглед на гроба, в който бе пъхнал кутията от пури, както кукувицата — яйцата си в чуждо гнездо. През цялото време досега не бе почувствувал нищо особено. Сега обаче, когато всичко се свърши, малко по малко го завладя някакво дълбоко и безкрайно чувство на горчивина — по-силно от мисълта за смъртта, и Полман, и Йозеф, и всичките нещастия, които бе видял, и войната, и собствената му съдба бяха съставна част от това чувство.
Той стана. В Париж беше ходил да види Гроба на незнайния войн — грандиозен под Триумфалната арка, на която бяха записани великите победи на Франция. Струваше му се, че това парче земя, покрито с трева, тази гробница на епископ Блюмер с кутията от пури вътре в нея представляваха нещо подобно, а може би дори и нещо повече, но без ореола на славата и на военните победи.
— Къде ще спим тази вечер? — запита Елизабет, — В черквата ли?
— Не. Случи се чудо. Бях при госпожа Вите. Тя има свободна стая. Дъщеря й заминала на село за няколко дни. Ще спим там, а може би ще се нареди ти да останеш там и след заминаването ми. Успях да пренеса целия багаж. Нали сега си най-после в отпуска?
— Да. Няма вече да се връщам, а и ти няма вече да ме чакаш.
— Слава Богу! Тази вечер ще го отпразнуваме! Ще бодърствуваме цялата нощ, а утре ще спим до обед.
— Да. Ще стоим в градината, докато се появят всички звезди. Само че сега трябва веднага да отида да си купя шапка.
— Шапка ли?
— Да, днес или никога.
— Но за какво ти е шапка? Да не би да я сложиш тази вечер в градината, Елизабет се разсмя.
— А защо не? Но това няма никакво значение. От значение е да я купя. Касае се за символично действие. Шапката е като знаме. Купува се, когато човек е щастлив или нещастен. Не ме ли разбираш?
— Не, но няма значение. Нека купим шапка. Ще празнуваме с нея твоята свобода. Трябва само да я купиш преди вечеря! Има ли още отворени магазини по това време? И не са ли необходими купони за облекло?
— Имам купони и зная къде ще намеря.
— Добре, ще купим шапка, която отива на златистата ти рокля.
— За нея не е необходимо. Вечерните рокли се носят без шапка. Не, нека просто да купим шапка, ей така, за нищо. За да покажем на себе си, че вече няма фабрика. Това е необходимо.
Една част от витрината на магазина беше запазена. Останалата част беше от дъски. Те влязоха вътре. Две шапки бяха изложени. Първата гарнирана с изкуствени цветя, а втората — с разноцветни пера. Не направиха особено впечатление на Гребер. Той напразно се мъчеше да си представи Елизабет накичена с тях. После забеляза някаква жена с бели коси, която се канеше да затвори магазина.