— Ще разполагам с достатъчно време за сън докато съм на път. Необходими са няколко дни, за да стигна.
— Съществува ли някаква възможност да имаш легло?
— Не. Абсолютно никаква. Най-доброто, което мога да очаквам да намеря от утре нататък, е някаква дъска или шепа плява. Всъщност човек свиква лесно. Не е голяма работа. А и лятото идва. В Русия зимата е ужасна.
— Може би ще се наложи да прекараш там една зима.
— Ако продължаваме да отстъпваме, следващата зима ще бъдем в Полша или дори в Германия. Ще бъде по-малко студено, а и този студ вече ни е познат.
„Ето сега ще ме запита кога ще си дойда в отпуска — помисли си той. — Как бих искал всичко това вече да е свършено! Ще ми зададе неизбежните въпроси, аз ще й отговоря по начин, който тя вече познава. Бих искал всичко да е минало. Вече не съм тук целият, а и тази част от мене, която присъствува, е така чувствителна, като че ли кожата от нея е смъкната. И все още тя не може да бъде наистина наранена. Тя е само по-чувствителна и от открита рана.“
Той хвърли поглед към дивата лоза, която се люлееше пред прозореца, после към нейното сребърносиво отражение в огледалото и му се стори, че някаква дълбока тайна бди зад този прозорец — тайна, която трябваше да му бъде разкрита в следващия миг. В този момент те чуха сирените.
— Да останем тук — предложи Елизабет. — Нямам никакво желание да се обличам и да тичам в някакво скривалище.
— Добре, както искаш.
Гребер отиде до прозореца. Дръпна масата и погледна навън. Нощта беше светла и спокойна. Градината блестеше в лунната светлина. Това беше една невероятна нощ, предразполагаща към мечти и подходяща за въздушно нападение. Г-жа Вите се появи в градината. Лицето й изглеждаше съвсем бледо. Той отвори прозореца.
— Исках да ви събудя — каза тя сред шума. Гребер кимна с глава.
— Скривалище… „Лайоницщрасе“ — чу той още.
Направи й знак, че е разбрал. После я видя като си влиза обратно в къщата. Почака една минута. Тя не излезе отново. И тя оставаше в къщи. Това никак не го учуди.
Стана така, както трябваше. Нямаше нужда госпожа Вите да ходи в скривалището: нали къщата и градината се намираха под закрилата на някаква тайнствена сила? Струваше му се, че вече бяха заобиколени от зона на тишина и спокойствие всред оглушителния концерт на всички сирени в града. Храстите бяха неподвижни. Дори гроздовете на лозата пред прозореца престанаха да се люлеят. Малкият остров на мира се къпеше в синята светлина на луната, която сякаш образуваше около него невидима стена, в която се разбиваше опустошителната буря.
Гребер се обърна. Елизабет беше седнала в леглото. От раменете й се излъчваше матов блясък, а там, където те бяха заоблени, падаше мека светлина. Малките й гърди бяха стегнати и смело издадени напред и изглеждаха по-големи отколкото бяха всъщност. Устата и бе тъмна, а очите й съвсем прозрачни, сякаш бяха безцветни. Тя седеше изправена, със забити във възглавницата зад нея ръце, и приличаше на човек, който внезапно се връща от някакъв друг свят. За миг му стана така чужда и тайнствена, като градината вън под лунната светлина.
— И госпожа Вите остана — каза Гребер. — Ела.
Докато се приближаваше към леглото, той видя лицето си в сребърносивото огледало. Не можа да го познае. Това беше лице на друг човек.
— Ела — каза Елизабет отново.
Той се наведе над нея. Тя го обви с ръцете си.
— Все ми е едно какво ще се случи — каза тя.
— Нищо няма да се случи — отговори той. — Не тази нощ.
Сам не знаеше защо беше така уверен в думите си. Тази сигурност имаше нещо общо с градината и със светлината, с огледалото и с раменете на Елизабет, а също и с голямото дълбоко спокойствие, което изведнъж го обгърна целия.
— Нищо не може да се случи — повтори той.
Тя отхвърли с ръка завивките, които се плъзнаха на пода. Сега лежеше гола. Беше красива с дългите си силни крака, нежната заобленост на раменете и гърдите… Това беше вече тяло на млада жена, а не на девойка.
Почувствува я в обятията си и му се стори, че хиляди ръце го задържат, носят го и го милват. Всичко беше близост и плътност. Това не беше вече трескавото притежание от първите дни, а чувство, което се засилваше и малко по малко заливаше думите, границите, хоризонта и тях самите…
Той вдигна глава. Стори му се, че се връща някъде отдалеч. Наостри слух. Не знаеше колко дълго бе траяло отсъствието му. Навън беше тихо. Помисли, че греши и продължи да се ослушва. Нищо — никаква експлозия, никакъв противовъздушен огън. Затвори очи и се отпусна на възглавницата. После се събуди отново.
— Те не дойдоха, Елизабет — каза той.
— Напротив, дойдоха — прошепна тя.