Те лежаха един до друг. Гребер гледаше завивките на пода, огледалото и отворения прозорец. Отначало му се стори, че нощта никога няма да свърши, но сега чувствуваше безшумното отлитане на времето. Гроздовете пред прозореца се люлееха отново от вятъра, сянката им се отразяваше в огледалото и някакъв шум долиташе от хоризонта. Обърна се към Елизабет. Очите й бяха затворени. Устата й беше полуотворена. Тя дишаше бавно и спокойно. Още не беше дошла на себе си, докато той вече се бе съвзел. Мисълта му отново работеше нормално. Елизабет винаги идваше по-бавно на себе си. „Как бих искал и аз така да се изоставя, да се забравя напълно, и то за дълго време!“ Той й завиждаше, обичаше я и малко се страхуваше от нея заради способността й да напусне всичко. Тя не беше тук, намираше се в един непознат свят, където той не можеше да я последва, освен само за няколко мига. Може би това именно го плашеше в нея. Изведнъж се почувствува самотен и принизен в сравнение с нея. — Елизабет отвори очи.
— Какво стана със самолетите?
— Не зная.
Тя отхвърли косите си назад.
— Гладна съм.
— И аз също. Имаме много неща за ядене. Гребер стана и отиде да вземе няколко кутии консерви — от тези, които беше донесъл от избата на Биндинг.
— Ето тук има петел, варено телешко и заек, а там — компот.
— Нека изядем заека и компота.
Гребер отвори кутиите. Предпочиташе Елизабет да не му помага, а да продължава да си почива и да чака. Не можеше да понася жените, които забулени в тайнствеността и в мрака се превръщат изведнъж в загрижени домакини.
— Понякога ме е срам от всички тези неща на Алфонс — каза той. — Държах се доста зле с него.
— Затова пък и той се е държал понякога зле с другите, нали? Така сте квит. Ходи ли на погребението му?
— Не. Имаше много членове на партията в униформи. Задоволих се само да чуя речта на оберщурмбанфюрера Хилдебранд. Той каза, че всички трябва да черпим пример от безупречния живот на Алфонс и да изпълним неговата последна воля. Последната воля на Биндинг обаче беше съвсем друга. Алфонс се е намирал по пижама в собственото си мазе с една блондинка по нощница.
Гребер изсипа месото и компота в две чинии, които им беше заела госпожа Вите. След това наряза хляба и отпуши една бутилка вино. Елизабет стана. Изправи се гола пред ореховото легло.
— Наистина нямаш вид на жена, която прекарва целия месец наведена над войнишки шинели — каза Гребер. — Приличаш повече на някого, който всеки ден прави гимнастика.
Тя се разсмя.
— Гимнастика ли? Гимнастика се прави само когато човек е отчаян.
— Така ли? Досега не ми е минавала подобна мисъл през ума.
— Отлично средство — каза Елизабет. — Да правиш гимнастика дотогава, докато не можеш повече да се помръднеш, да тичаш в кръг, докато се умориш до смърт, да си четкаш косата, докато те заболи глава и прочее.
— И това ще те излекува?
— Само от предпоследното отчаяние. Когато вече не искаш повече да мислиш за нищо. Против последното отчаяние няма никакво средство, освен да се оставиш да потънеш в него.
— А после?
— Ще чакаш животът да се върне от само себе си малко по малко. Искам да кажа животът, който ни дава възможност да дишаме.
Гребер вдигна чашата си.
— Според мен за нашата възраст познаваме отчаянието прекалено добре. Нека го забравим.
— Да, но ние познаваме също и забравата прекалено добре — каза Елизабет. — Да забравим също и забравата.
— Съгласен съм. Да живее госпожа Клайнерт, която е приготвила този заек.
— И госпожа Вите, на която дължим градината и тази стая.
Те изпразниха чашите си. Виното беше студено, ароматно и хладно. Гребер напълни отново чашите. Луната хвърляше в тях златисто отражение.
— Любими мой — каза Елизабет, — колко е хубаво да бодърствуваме заедно през нощта. Колко е по-лесно да се говори!
— Това е истина. През нощта ти си едно пълно с младост и живот божие създание, а не някаква си шивачка на военни шинели. И аз не съм никакъв войник…
— През нощта човек е това, което всъщност трябва да бъде, а не това, което е станал.
— Може би — Гребер погледна заека, компота и хляба. — Тогава сигурно сме много несериозни същества. През нощта не правим нищо друго, освен да спим и да ядем.
— И да се обичаме. Това съвсем не е несериозно.
— И да пием.
— И да пием — каза Елизабет и му подаде чашата си.
Гребер се засмя.
— Вместо да бъдем тъжни и сантиментални и да водим дълбоки и поучителни разговори, ние излапахме половин заек, намираме, че животът е прекрасен и благодарим на Бога за това.
— Така не е ли по-добре?
— Това е единственото вярно нещо в живота. Когато човек няма никакви претенции, всичко за него е подарък.