Той стигна до „Брамшерщрасе“. Оттук бе направил първите си стъпки в града. Автобусът, който го бе довел, стоеше на същото място и чакаше. Той се качи в него. След десет минути тръгнаха. Междувременно гарата беше отново преместена. Сега тя представляваше хангар с тенекиен покрив, боядисан в зелено и кафяво. От едната страна беше опнато сиво платно, а до него за маскировка бяха поставени няколко изкуствени дървета и един обор, от който се показваше главата на крава, направена от дърво. Два стари коня пасяха на една поляна. Влакът беше вече композиран. Известен брой вагони носеха надпис: „само за войници“. Един часовой преглеждаше документите. Той не каза нищо за това, че Гребер идваше един ден по-късно. Гребер се качи и си намери място до прозореца. След малко в купето влязоха още трима души: един подофицер, един ефрейтор с белези по лицето и един артилерист, който веднага започна да яде. На перона докараха подвижна кухня. Обслужваха я две млади и една стара болнични сестри, които носеха железни пречупени кръстове, закачени като брошки на гърдите им.
— Носят ни кафе — каза подофицерът. — Просто да не повярваш.
— Не е за нас — отговори ефрейторът. — Носят го за един ешелон млади войници, които заминават за пръв път. Чух да разправят преди малко. Щели да им дръпнат и една реч. С нас вече по-малко се церемонят.
Група бежанци се наредиха на перона. Направиха им проверка и те застанаха в две редици с пакетите и ръчните си куфарчета, като впериха поглед в котела с кафе. Появиха се и няколко есесовски офицери. С елегантните си лачени ботуши и бричовете си те приличаха на щъркели. Трима нови отпускари влязоха в купето. Единият от тях отвори прозореца и се наведе навън. На перона стоеше жена с дете. Гребер погледна детето, а после и жената. Тя имаше набръчкан врат, уморени очи и плоски, паднали гърди. Облечена беше в избеляла лятна рокля на шарки, които представляваха сини вятърни мелници. Всичко му изглеждаше много по-ясно, отколкото преди — светлината и всичко останало, което виждаше.
— Значи така, Хаинрих — каза жената.
— Да, всичко хубаво. Мария. Поздрави всички.
— Да.
Те се гледаха и мълчаха. Няколко души с духови инструменти се наредиха по средата на перона.
— Какво внимание! — каза ефрейторът. — Младото пушечно месо заминава с почести. Мислех, че отдавна вече са изоставили тези глупости.
— Можеха и на нас да дадат по малко кафе — отговори подофицерът. — Все пак ние сме стари фронтоваци и също отиваме да се бием.
— Почакай до вечерта. Тогава ще получиш същото кафе във вид на чорба.
Чу се маршировка и команди. Новобранците пристигнаха. Почти всички бяха много млади. Само няколко души по-едри и по-стари правеха изключение. По всяка вероятност те бяха бивши есесовци или идваха от СА.
— Много от тия се бръснат — каза ефрейторът. — Виж ги какви са зелени. Деца. И ако на тях трябва да се разчита да задържат фронта!
Новобранците се строиха. Подофицерите закрещяха заповеди. След това всичко утихна. Някой започна да държи реч.
— Затвори прозореца! — каза ефрейторът на войника, който се навеждаше към жена си.
Войникът не отговори нищо. Гласът на оратора долетя отново, сух и металически, сякаш излизаше от тенекиени струни. Гребер се облегна назад и затвори очи. Хайнрих продължаваше да стои на прозореца. Не беше чул какво каза ефрейторът. Чувствуваше се неловко, мъчно му беше и гледаше Мария с глупаво изражение. Мария го гледаше със същия поглед. „Колко добре направих, че казах на Елизабет да не идва!“ — помисли си Гребер.
Най-после гласът млъкна. Четиримата музиканти засвириха „Дойчланд, Дойчланд юбер алес“, а след това „Хорст-Весел“. Изсвириха набързо и двата химна — само по една строфа от всеки. В купето никой не мръдна. Ефрейторът бъркаше с пръст в носа си и разглеждаше без интерес това, което вадеше от него.