Фрезенбург прокара ръка по белега на лицето си.
— Не се безпокой. През последните десет години ни пълнеха ушите с толкова много пропаганда, че сега човек се дразни, когато чуе нещо друго. Особено, когато чуе тихия глас на съмнението и съвестта. Познаваш ли Полман?
— Беше ни учител по история и вероучение.
— Посети го, като заминеш в отпуск. Може би е още жив. Поздрави го от мен.
— Защо да не е жив. Нали не е войник?
— Не.
— Тогава сигурно е жив. Надали е по-стар от 65 години.
— Поздрави го от мен.
— Добре.
— А сега трябва да си вървя. Пожелавам ти всичко хубаво, може би вече няма да се видим.
— Не преди да се върна. Но това няма да трае дълго. Само три седмици.
— Да, вярно. Тогава още веднъж всичко хубаво.
— И на теб също.
Фрезенбург се отдалечи, като крачеше тромаво в снега. Той се отправи към ротата си, разквартирувана в съседното разрушено село. Гребер го проследи с поглед, докато изчезна в мрака. След това тръгна обратно. Пред черквата видя тъмната сянка на кучето. Вратата се отвори и една съвсем тясна ивица светлина проблесна за миг. Платнищата бяха окачени на входа. Малкото светлина го стопли и той почти щеше да почувствува нещо родно, ако не знаеше откъде идва тя. Приближи се до кучето. То отскочи и Гребер забеляза двете повредени статуи навън в снега до ръждясалото колело. Бяха ги изнесли. Вътре всяко местенце беше необходимо.
Той се приближи към избата, в която бе отседнал неговият взвод. Над развалините небето руменееше. Малко настрани от черквата лежаха мъртъвци. В топящия се сняг бяха намерени още три стари трупа, чак от октомври, разложени и с цвета на пръстта. До тях бяха проснати други, починали следобед в черквата. Те бяха бледи, отблъскващи и сякаш решени да се борят още, преди да се отдадат на земята.
4
Те се събудиха. Избата трепереше. Ушите бучаха. Навсякъде падаше мазилка. Противовъздушните оръдия стреляха без почивка.
— Излизайте навън! — извика някой от новобранците.
— Тишина! Никаква светлина!
— Навън от този капан!
— Идиот! Къде отиваш? Тихо! Дявол да ви вземе, всички ли сте новобранци?
Глух удар разтърси отново избата. Нещо се срути в тъмнината. Камъни, мазилка и трески се сипеха върху главите. Бледи светкавици профучаваха през отвора на тавана.
— Там има затрупани!
— Тихо! Само част от стената падна.
— Навън! Преди да бъдем живи погребани. На рамките на входната врата се откроиха неясни фигури.
— Глупаци! — изруга някой. — Стойте тука! Поне няма парчета от бомби.
Другите не му обърнаха внимание. Неукрепената изба не им вдъхваше доверие. Те имаха право толкова, колкото и тези, които останаха. Касаеше се до случайност; опасността от затрупване не беше по-малка от тази да бъдат засегнати от падащите парчета снаряди.
Всички бяха в напрегнато очакване. Стомасите им се присвиваха и дишането им беше задъхано. Чакаха следващото попадение. То не би трябвало да закъснее. Но не идваше. Вместо това отекнаха няколко експлозии надалече, бързо една след друга.
— Проклета работа — изруга някой. — Къде са нашите изтребители?
— Над Англия.
— Дръж си устата — извика Мюке.
— Над Сталинград — каза Имерман.
— Дръж си устата!
Между два изстрела на противосамолетните оръдия се чу шум на мотори.
— Ето ги! — извика Щайнбренер. — Това са нашите.
Всички се ослушаха. Сред страхотния шум зачести картечен огън. Последваха три експлозии. Изглежда, че бомбите паднаха точно зад селото. Бледа светлина нахлу в избата и в същия момент с бясна бързина избухнаха бели, червени и зелени пламъци, земята се вдигна нагоре и се разби в буря от гръмотевици, светкавици и мрак.
В последвалата тишина се чу шум от срутване и викове отвън. Гребер напипа пътя под дъжд от мазилка. „Засегнаха черквата“ — помисли си той и изпита такова чувство на празнота, като че от тялото му бе останала само кожата, а всичко друго бе изсмукано. Входът на избата не беше още затрупан. Когато заслепените му очи започнаха да виждат, те различиха едно сиво петно. Гребер можеше да се движи. Не бе ранен.
— Дявол да го вземе — каза Зауер до него. — Съвсем близо. Струва ми се, че цялата изба е срутена.
Те пропълзяха натам. Вън адският шум се поднови. От време на време се чуваха командите на Мюке. Един камък го бе ударил по челото. В припламващата светлина черна кръв се стичаше по лицето му.
— Хайде, всички на работа! Разчиствайте. Кого няма?
Никой не отговори. Въпросът бе прекалено безсмислен. Гребер и Зауер разчистваха тухлите и камъните. Напредваха твърде бавно. Железни подпори и големи блокове им пречеха. Не виждаха почти нищо под бледото небе и огъня на експлозиите.