Выбрать главу

Подът в помещението на Рае беше от пръст. Мебелировката се състоеше от трикрак стол, голяма счупена печка, върху която бяха нахвърляни няколко одеяла, походно легло и маса. През счупения прозорец се виждаше ров от бомба. Прозорецът бе запушен с картон, вътре беше студено. На масата имаше спиртник с кафениче.

— Отпуската ви е разрешена — каза Рае. Той сипа кафето в една шарена чаша без дръжка. — Разрешена е. Учудвате се, нали?

— Тъй вярно, господин лейтенант.

— И аз също. Разрешителното е в канцеларията. Идете да го вземете. И изчезвайте незабавно. Гледайте да ви вземе някоя кола. Чакам всеки момент да забранят отпуските. Ако заминете, значи ви няма. Разбирате ме, нали?

— Тъй вярно, господин лейтенант.

Като че ли Рае искаше да каже още нещо, но се подвоуми, заобиколи масата и подаде ръка на Гребер.

— Всичко хубаво и побързайте. Вие отдавна чакате ред. Заслужавате отпуската.

Рае се обърна и отиде до прозореца. Той беше прекалено висок за него. Трябваше да се наведе, за да погледне навън.

Гребер направи кръгом и като заобиколи къщата, отиде в канцеларията. Като минаваше край прозореца, той забеляза ордените на Рае. Главата му не се виждаше.

Писарят му подаде подпечатаното и подписано разрешително.

— Голям късмет имаш — каза той намръщено. — Дори не си женен, нали?

— Не съм, но от две години не съм бил в отпуск.

— Голям късмет — повтори писарят. — Да получиш отпуск точно в този момент.

— Не съм го избрал сам.

Гребер се отправи към избата. Той не вярваше вече в отпуска и затова не си беше стегнал багажа. Нямаше и какво много да приготвя. Бързо прибра нещата си. Между тях имаше една емайлирана руска икона, която искаше да подари на майка си. Беше я намерил някъде по пътя.

Когато вдигна очи, той забеляза пред себе си Хиршланд с лист в ръка.

— Какво има? — запита Гребер и си помисли: „Спират отпуските, пак ме нагласиха.“

Хиршланд се убеди с поглед, че бяха сами.

— Заминаваш ли? — запита тихо той.

— Да — отговори Гребер с чувство на облекчение.

— Би ли могъл, ето адреса, да идеш у нас и да кажеш, че съм добре.

— Защо? Не можеш ли да пишеш?

— Правя го често, но не ми вярват. Майка ми не вярва това, което й пиша. Тя мисли, че пиша така, защото…

Той се спря и подаде листа на Гребер.

— Ето адреса. Тя ще повярва повече на някого, който ме е видял. Убедена е, че нямам свобода да пиша. Разбираш.

— Да — каза Гребер, — разбирам. Той взе листа и го сложи във военната си книжка. Хиршланд извади пакет цигари от джоба си.

— Вземи за по пътя.

— Защо?

— Аз не пуша.

Гребер го погледна. Вярно беше, никога досега не бе виждал Хиршланд да пуши.

— Добре, благодаря ти — каза той, като прибираше цигарите.

— И не й разправяй за това — Хиршланд показа с ръка към фронта. — Кажи й само, че сме на почивка.

— Не се безпокой. Още нещо да й кажа?

— Не, благодаря.

Хиршланд изчезна като сянка. „Защо «благодаря»?“ — запита се Гребер.

Той намери място в една санитарна кола. Препълнена с ранени, тя бе попаднала в някакъв снежен ров. Изхвърлен от колата, помощник-шофьорът си бе счупил ръката. Гребер се качи на неговото място.

Колата тръгна по пътя, означен с колове и вързопи слама, който обикаляше селото. Гребер видя ротата, строена на селския площад пред черквата.

— Тези там отиват напред — каза шофьорът. — Пращат ги на фронта. Каква бъркотия е там — дявол да го вземе. Откъде русите изкараха тая артилерия?

— Да…

— И танкове имат достатъчно. Откъде са?

— От Америка. Или от Сибир. Там били имали сума фабрики.

Шофьорът зави, за да не се сблъска с един затънал камион.

— Русия е преголяма. Преголяма, казвам ти. Човек се загубва в нея.

Гребер кимна с глава и оправи платнищата, с които бе завил краката си. За момент се почувствува като дезертьор. Безмълвна, ротата му се бе наредила на селския площад. А той се връща назад. Сам. Другите оставаха, а той се връща. Те трябваше да вървят на фронта. „Заслужил съм го — успокояваше се Гребер. — Сам Рае го каза. Но защо ми идват такива мисли в главата? Сигурно защото ме е страх, че ще ме настигнат и върнат обратно.“

Няколко километра по-нататък настигнаха камион с ранени, който боксуваше, затънал в снега. Спряха и провериха носилките. Двама души бяха умрели. Свалиха ги и вместо тях взеха трима ранени от другия камион. Гребер помогна да ги качат. Двама души бяха с ампутирани крака, третият, ранен в лицето, можеше да пътува седнал. Ранените, които останаха, ругаеха и викаха. Но те бяха тежко ранени, на носилки, за които действително нямаше място. Всички ранени бяха обзети от страх, че в последния момент ще бъдат настигнати от войната.