— Какво се е случило?
— Счупване на оста — изръмжа шофьорът на затъналата кола.
— Счупване на оста? В снега?
— Не си ли чувал, новак с новак, че един си счупил пръста, когато си бъркал в носа.
— Да, ясно. Все пак имаш щастие поне, че не е вече истинска зима. Иначе хората ти щяха да измръзнат до един.
Те продължиха пътя си. Шофьорът се облегна назад.
— Случи ми се преди два месеца — каза той. — Скоростите ми не бяха в изправност. Движех се много бавно. Ранените започнаха да измръзват на носилките. Нищо не можех да направя. Когато най-сетне пристигнахме, бяха останали само шестима. Разбира се, с измръзнали ръце, крака и носове. Да те ранят в Русия през зимата не е шега.
Той извади от джоба си парче тютюн за дъвчене и отхапа от него.
— А ранените, които можеха да ходят! Те вървяха пеш. През нощта, в студа. Винаги, когато настигах някоя колона, искаха да щурмуват колата. Увисваха по вратите и стъпалата като оси. Трябваше да ги изтласкваме.
Гребер кимна разсеяно с глава и погледна назад, Селото не се виждаше вече. Беше изчезнало зад една снежна преспа. Нямаше нищо друго, освен небе и равнина, по която се носеха на запад. Беше по обед. Слънцето едва пробиваше сивото небе. Снегът слабо блещукаше. Ненадейно нещо се пречупи в Гребер, странна топлина обля цялото му същество и той за пръв път осъзна, че се е спасил, че се отдалечава от смъртта, че бяга далеч от нея. Обладан от това ново чувство, той гледаше втренчено отъпкания сняг, който изчезваше под колелата метър след метър, а всеки изминат метър на запад представляваше сигурност и водеше към родината, към необхватния живот зад спасителния хоризонт.
Шофьорът го бутна неволно, когато сменяше скоростта. Гребер се сепна. Той бръкна в джоба си и измъкна пакет цигари.
— Вземи — каза той.
— Благодаря — отвърна шофьорът, без да погледне. — Не съм пушач. Употребявам само тютюн за дъвчене.
5
Теснолинейката спря. Слънцето къпеше в светлината си малка гара, боядисана в защитни цветове. От къщите наоколо бяха останали само развалини, вместо тях бяха построени няколко бараки с боядисани също в защитни цветове покриви и стени. Няколко вагона стояха на релсите. Руски военнопленници ги разтоварваха. Теснолинейката се свързваше тук с широка линия. Ранените бяха приютени в една от бараките. Тези, които можеха да ходят, насядаха на грубо скованите пейки. При тях отидоха няколко отпускари. Стараеха се да минат незабелязани, от страх да не бъдат върнати обратно на фронта.
Денят беше мрачен. Сивото небе пръскаше уморена, белезникава светлина, която играеше по замърсения сняг. Отдалеч се чуваше бръмченето на самолетни мотори. Шумът не идеше от небето, сигурно някъде наблизо имаше скрито летище. По-късно една ескадрила прелетя над гарата, започна да се издига във въздуха и скоро вече изглеждаше като ято чучулиги. Гребер дремеше. „Чучулиги — помисли си той. — Мир.“ При влизането в бараката на двама военни полицаи всички се сепнаха.
— Документи!
От тях лъхаше здраве и спокойствие на хора, които не се намират в опасност. Униформите им бяха безупречни, оръжието — почистено, и всеки от тях тежеше поне с десет кила повече, отколкото който и да е от отпускарите.
Войниците показаха мълчаливо своите разрешения за отпуск. Полицаите ги прегледаха внимателно, преди да им ги върнат. Накараха ги да покажат и военните си книжки.
— Ядене има в барака N 3 — каза накрая по-възрастният. — И се стегнете. На какво приличате. Или искате да пристигнете в родината като свини.
Групата отпускари се отправи към барака N 3.
— Проклети копои! — изруга един войник с черно брадясало лице. — Големи уста, но далеч от куршума! Отнасят се с нас като с престъпници!
— При Сталинград такива като тях разстреляха за дезертьорство десетки войници, които бяха загубили полка си — каза друг войник.
— Ти бил ли си при Сталинград?
— Ако съм бил при Сталинград, сега нямаше да съм тук. Никой не можа да се измъкне от чувала.
— Слушай — каза един възрастен подофицер. — На фронта можеш да говориш каквото си искаш. Но тук е друго. Отсега нататък по-добре си затваряй устата, ако искаш да си нямаш неприятности, нали ме разбираш?
С канчетата за ядене в ръка те се наредиха на опашка. Чакаха повече от час. Никой не напусна мястото си. Мръзнеха, но чакаха. Бяха свикнали. Най-сетне им сипаха по един черпак чорба, в която плуваха малко картофи, месо и зеленчук.
Войникът, който каза, че не е бил при Сталинград, се огледа внимателно.
— Би ме учудило, ако и полицаите ядат същото.