— Затворете вратата! — каза някой. — Иначе веднага ще го открият.
Гребер дръпна вратата. За момент той видя през виелицата бялото лице на войника, който беше клекнал до вагона.
— Искам да се върна в къщи — каза раненият с кървящата превръзка. — Два пъти ме пращаха в лазарет и винаги ме връщаха обратно на фронта, без никаква отпуска. Искам да се върна в родината.
Той гледаше здравите отпускари с ненавист. Никой не му отговори. Мина много време, докато дойде патрулът. Двама души минаваха през вагоните, няколко други пазеха навън ранените, определени да останат. Един от извършващите проверката беше младши лекар. Той поглеждаше повърхностно удостоверенията на ранените.
— Слизайте! — казваше той с безразличие, като вземаше вече удостоверението на следващия.
Един от войниците продължаваше да седи. Беше дребен посивял човек.
— Хайде навън, дядка! — каза полицаят, който придружаваше младшия лекар. — Не чу ли?
Войникът не мръдна. Рамото му беше превързано.
— Вън! Слизай! — повтори полицаят.
Войникът остана на мястото си. Той бе стиснал устни и гледаше пред себе си, като че ли нищо не разбираше. Полицаят застана с разкрачени крака пред него.
— Трябва ти специална покана, а? Ставай веднага! Войникът все още се правеше, че не чува.
— Ставай! — изруга ядосано полицаят. — Не виждаш ли, че с тебе говори началник? Или ти се иска военен съд?
— Спокойствие — каза младшият лекар. — Само спокойствие.
Лицето му беше розово и клепачите без мигли.
— Тече ви кръв — обясни той на човека, който се беше борил за място в клозета. — Трябва да ви превържем. Слезте!
— Аз… — започна войникът. В това време се качи още един полицай. Заедно с другия, те подхванаха под здравата мишница посивелия войник и го изтласкаха навън. Войникът едва-едва изохка, без да помръдне лицето си. След това един от тях го хвана около бедрата и го изнесе като лек пакет от купето. Полицаят извърши това без усилие и без грубост. Войникът не викаше повече. Той се изгуби между другите ранени, които чакаха като стадо животни на перона.
— Е, какво? — запита младшият лекар.
— Не мога ли да продължа след като ме превържат, господин старши докторе? — запита войникът с кървящата превръзка.
— Ще видим. Възможно е. Но най-напред трябва да ви превържа.
Войникът слезе с отчаян израз на лицето. Той бе нарекъл младшия лекар старши, но и това не бе помогнало. Полицаят натисна вратата на клозета.
— Разбира се — каза той презрително. — Нещо по-умно няма да им дойде на ум. Винаги същото.
— Отваряйте — изкомандува той. — Бързо! Вратата се отвори. Един от войниците излезе.
— Голям хитрец си — изръмжа полицаят. — Защо се заключваш? На криеница ли си играеш?
— Имам диария. Мисля, че клозетът е за това.
— Така ли? И то точно сега? Мислиш, че ти вярвам?
Войникът разтвори шинела си. На гърдите му висеше железният кръст първа степен. Той погледна гърдите на полицая, на които нямаше нищо.
— Да — отвърна той спокойно. — Трябва да ми вярвате.
Полицаят почервеня. Лекарят го изпревари.
— Слезте, моля — каза той, без да поглежда войника.
— Вие не проверихте каква ми е раната.
— Това се вижда от превръзката ви, Слезте, моля ви.
Войникът се усмихна едва забележимо.
— Добре.
— Тука изглежда свършихме? — каза нервно лекарят.
— Да.
Полицаят погледна отпускарите. Всеки от тях държеше документите си в ръка.
— Да, готово — отвърна той и последва лекаря.
Вратата на клозета се отвори безшумно. Един ефрейтор, който също се беше скрил вътре, се промъкна в купето. Лицето му беше оросено с едри капки пот. Той се отпусна на пейката.
— Отиде ли си? — попита той след малко.
— Изглежда.
Ефрейторът стоя дълго, без да проговори. Потта се стичаше по лицето му.
— Аз ще се моля за него — каза той накрая. Всички го погледнаха.
— Какво? — запита някой с недоумяващ глас. — На всичко отгоре искаш и да се молиш за тази полицейска свиня.
— Не, не за свинята. За този, който беше заедно с мен в клозета. Той ме посъветва да остана вътре, щял сам да оправи работата. Къде е той?
— Вън. Оправи работата. Той така ядоса дебелата свиня, че тя пропусна да провери.
— Аз ще се моля за него.
— Хубаво де, моли се, щом ти се иска.
— Да, на всяка цена. Казвам се Лютене. На всяка цена ще се моля за него.
— Добре. Сега обаче си затвори устата. Моли се утре или чакай поне да тръгне влакът — каза някой.
— Аз ще се моля. Трябва да си ида в къщи. Няма да получа отпуска, ако остана тук, в лазарета. Трябва да се върна в Германия. Жена ми има рак. На 36 години е. Навърши 36 през октомври. Вече четири месеца е на легло.