— Виждаш ли?
— Можеше да ме дочака — каза Бернхард тихо и смутено.
Плешивият вдигна рамене.
— Някои дочакват, някои не. Не може всичко да искаш, когато с години не се връщаш в къщи.
— И ти ли си женен?
— Не. Слава Богу, не.
— Русите не са арийци — каза внезапно един войник с миша физиономия, остро лице и малки уста. Дотогава той бе мълчал.
Всички го погледнаха.
— Лъжеш се — каза плешивият. — Арийци са. Нали бяхме съюзници с тях.
— Това са нисши хора, болшевишки, нисши твари. Не са арийци. Така гласи учението.
— Лъжеш се. Поляци, чехи и французи са нисши хора. Русите ние ги освобождаваме от комунистите. Те са арийци. Разбира се, с изключение на комунистите. Може би не арийци-господари като нас. Обикновени арийци-работници. Но те няма да бъдат избити.
Войникът с миша физиономия се запъна.
— Те винаги са били нисши хора — заяви той. — Зная го добре. Стопроцентово нисши хора.
— Това отдавна се измени. Така, както при японците. Откакто са ни съюзници във войната, и те са арийци. Жълти арийци.
— И двамата се лъжете — каза един извънредно космат войник с басов глас. Русите не бяха още нисши хора, когато бяхме съюзници с тях. Но сега са такива. Така стои работата.
— Е, тогава какво да прави с детето?
— Да го предаде на властите да го ликвидират — каза авторитетно мишата физиономия. — Бърза и безболезнена смърт. Какво друго?
— А жената?
— Това е работа на властите. Да бъде заклеймена с печата на позора, да й се остриже косата, а след това — концентрационен лагер, затвор или бесилка.
— Досега нищо не са й направили — каза Бернхард.
— Може би още не знаят.
— Знаят. Майка ми я е издала.
— Тогава властите са покварени и немарливи. И тях трябва да ги пратят в концентрационен лагер. Или на бесилката.
— Дявол да те вземе, остави ме на мира! — каза неочаквано Бернхард и ядосано му обърна гръб.
— Може би ако беше французин, щеше да бъде все пак по-добре — каза плешивият. — Съгласно последните изследвания те са полунисши хора.
— Дегенерирали посредствени хора.
Басът погледна Гребер. Гребер долови в широкото му лице едва забележимо задоволство.
Един войник с пилешки гърди, който се разхождаше неспокойно на слабите си като върлини крака, се спря до тях.
— Ние сме хора-господари — каза той. — А другите са нисши хора. Това е ясно. Но кои всъщност са обикновените хора?
Плешивият се замисли.
— Шведите — каза след това той. — Или швейцарците.
— Диваци — заяви басът. — Разбира се, диваци.
— Нали белокожи диваци няма вече? — каза мишата физиономия.
— Не? — басът го погледна изкосо.
Гребер задряма. Той чу как другите започнаха отново да говорят за жени. Не разбираше много от тези работи. Расовите теории на родината му не подхождаха много на това, което той си представяше за любовта. Не искаше да овързва любовта с расовия подбор, родословните таблици и способността за раждане. И като войник той не бе познавал много жени, освен няколкото проститутки в страните, в които бе воювал. Те бяха също така делови, както членките на „Съюза на германските девойки“, но при проститутките тази деловитост се налагаше от професията им.
Получиха дрехите си обратно и ги облякоха. Изведнъж отново се превърнаха в редници, ефрейтори, фелдфебели и подофицери. Човекът с руското дете излезе подофицер. Басът също. Мишата физиономия беше обозен войник. Той се сви, когато видя, че другите са подофицери. Гребер разгледа униформата си. Тя беше още топла и миришеше на киселини. Под токите на тирантите се бе скрила цяла колония избягали въшки. Всички бяха умрели. Обгазени. Той ги изстърга.
Заведоха ги в една барака. Един националсоциалистически политофицер им държа реч. Застанал на подиума, зад който бе окачена фотография на фюрера, той им каза, че сега, когато се завръщат в родината, те носят върху плещите си голяма отговорност. Не бива и дума да се споменава за времето, прекарано на фронта. Нито дума за позиции, населени места, войскови съединения, движение на войската и други. Навсякъде дебнат шпиони. Затова най-важното е мълчанието. Който бърбори, го чака тежко наказание. Също и неделовата критика представлява предателство. Войната се води от фюрера, той знае какво върши. Положението е блестящо, русите са накрая на силите си; те са понесли нечувани загуби и контраофанзивата е в подготовка. Храната на войниците е първокласна, духът им — отличен. Още веднъж: споменаването на имена на населени места и военни позиции е предателство. Недоволствуването — също.
Офицерът спря за момент. След това заяви с променен глас, че въпреки своята огромна работа, фюрерът бди за всички войници. Той е наредил всеки отпускар да занесе подарък на своите. За тази цел всеки ще получи един пакет с хранителни продукти, който трябва да бъде предаден на домашните като доказателство, че войниците на фронта са добре гледани и че дори могат да носят подаръци в къщи. Този, който отвори пакета по време на пътуването и сам яде от него, ще бъде наказан. Това ще се контролира в гарата на пристигането. Хайл Хитлер!