Всички стояха мирно. Гребер очакваше, че ще запеят „Дойчланд, Дойчланд юбер алес“ и партийния химн „Хорст Весел“; Третият райх беше силен по химните. Но не стана така. Вместо това, последва командата: „Отпускарите от Рейнската област три крачки напред!“ Няколко души излязоха напред.
— Прекарването на отпуската в Рейнската област е забранено — заяви офицерът.
Той се обърна с въпрос към най-близкостоящия.
— Вместо там, къде искате да идете?
— В Кьолн.
— Нали току-що ви казах, че в Рейнската област е забранено. Къде искате да идете вместо там?
— В Кьолн — повтори човекът, без да разбира. — Аз съм от Кьолн.
— Не можете да идете в Кьолн, не разбирате ли това? В кой друг град искате да заминете?
— В никакъв друг град. В Кьолн са жена ми и децата ми. Аз съм там шлосер. Разрешението ми за отпуска е за Кьолн.
— Това виждам и аз. Но за там не можете да заминете. Разберете най-сетне! В момента Кьолн е забранен за отпускари.
— Забранен? — запита бившият шлосер. — Защо?
— Да не би да сте полудял, кой задава тук въпроси, вие или властите?
Един капитан се приближи и прошепна нещо на ухото на политофицера. Той кимна.
— Отпускарите от Хамбург и Елзас да излязат напред! — изкомандува той. Никой не излезе напред.
— Тези от Рейнската област да останат. Другите вляво ходом марш. Всички да се наредят за получаване на пакетите.
Те стояха отново на перона. След малко войниците от Рейнската област се присъединиха.
— Какво стана? — запита басът.
— Нали чу?
— Че не можеш да идеш в Кьолн. Къде другаде ще заминеш?
— В Ротенбург. Там имам сестра. Но какво да правя в Ротенбург? Аз живея в Кьолн. Какво става в Кьолн? Защо не мога да замина за Кьолн?
— Внимание! — каза някой и показа с поглед двама есесовци, които минаваха покрай тях със скърцащи ботуши.
— Дявол ги взел! Какво ще правя в Ротенбург? Къде е семейството ми? Беше в Кьолн. Какво се е случило там.
— Може би семейството ти е в Ротенбург.
— Не е в Ротенбург. Там няма място. Освен това жена ми и сестра ми не могат да се търпят. Какво става в Кьолн?
Шлосерът загледа вторачено другите. Очите му се насълзиха. Дебелите му устни трепереха.
— Защо вие се връщате у дома си, а аз не мога? След всичкото това време! Какво става? Какво е станало с жена ми и децата ми? По-големият се казваше Георг. На 11 години. Какво ли е станало!
— Слушай! — каза басът. — Не можеш нищо да направиш. Изпрати на жена си телеграма. Накарай я да дойде в Ротенбург. Иначе изобщо няма да я видиш.
— А пътят? Кой ще й го плати? И къде ще живее?
— Ако ти не можеш да заминеш за Кьолн, то и жена ти няма да я пуснат оттам — каза мишата физиономия. — Това е напълно сигурно. Такива са наредбите.
Шлосерът отвори уста, но не каза нищо. Чак след известно време запита:
— Защо не?
— Обясни си сам.
Шлосерът се огледа. Спираше последователно поглед върху всеки един.
— Та може ли всичко да е разбито? Това е невъзможно!
— Ти се благодари, че не те върнаха веднага обратно на фронта — каза басът. — Защото и това можеше да се случи.
Гребер слушаше, без да проговори. Почувствува, че му стана студено и че студът не идва отвън. Невидимото, тайнственото бе отново тук, това, което отдавна витаеше, което никога не можеше напълно да бъде обхванато, което бягаше и отново се връщаше и което се взираше в теб и имаше сто неясни образа и едновременно с това нито един. Той погледна релсите. Те водеха в родината, в познатото, топлото, очакващото, в мира, в единственото, което беше още останало. А сега като че ли онова отвън се беше промъкнало, отново то дишаше тайнствено до него и никой не можеше да го отпъди.
— Отпуска — каза човекът от Кьолн с горчивина. — Това ли е моята отпуска? Какво да правя сега?
Другите го гледаха, без да му отговарят повече. Като че ли изведнъж някаква скрита негова болест бе излязла наяве. Той нямаше вина, но незабележимо всички се отдръпнаха от него, като от прокажен. Те бяха щастливи, че не бе ги сполетяла неговата съдба. И все пак не бяха сигурни за себе си — ето защо се отдръпнаха. Нещастието беше заразително.
Влакът влезе бавно в гарата. Хората се намериха в полусянка, като че ли над перона беше спусната черна завеса.