6
На сутринта пейзажът се бе променил. Той се открояваше ясно през прозрачните утринни изпарения. Гребер седеше до прозореца с опряно на стъклото чело. Пред погледа му се нижеха ниви и поля с петна сняг, които не успяваха да прикрият черните равномерни бразди на ралото и прясната зеленина на поникналите посеви. Никакви дупки от бомби. Никакви разрушения. Плоска, гладка равнина. Никакви окопи. Никакви бункери. Поле.
След това се появи първото село. Някаква черква, на която блестеше кръст. Училище, над което се въртеше бавно ветропоказател. Кръчма, пред която стояха хора. Отворени порти, момичета с метли, една кола, първи слънчев лъч в прозорци, които бяха здрави. Покриви, които бяха непокътнати; незасегнати къщи, дървета с всичките им клони, улици, които бяха улици, и деца, които отиваха на училище. Деца Гребер не беше виждал отдавна. Той пое дълбоко въздух. Бе чакал толкова дълго това. То беше пред него. Наистина пред него.
— Съвсем друго изглежда тук, а? — запита един подофицер, седнал до другия прозорец.
— Съвсем друго.
Мъглата се вдигаше. На хоризонта израснаха гори. Можеше вече да се вижда надалеч. Телеграфни жици съпровождаха влака. Те се вдигаха и спускаха като петолиния на някаква безкрайна мелодия, която не се долавяше. Птици литваха при преминаването на влака, за да кацнат по-нататък. Полето бе спокойно. Боботенето от фронта — изчезнало. Никакви самолети. Гребер имаше чувството, че пътува от седмици насам. Внезапно дори споменът за другарите му беше избледнял.
— Кой ден сме днес? — запита той.
— Четвъртък.
— Така ли?
— Разбира се. Вчера беше сряда.
— Мислиш ли, че ще получим някъде кафе?
— Естествено, тук всичко е както по-рано.
Няколко души извадиха хляб от раниците си и започнаха да дъвчат. Гребер чакаше, той искаше да закуси с кафе. Припомни си за живота в къщи преди войната. Майка му застилаше масата с покривка на бели и сини квадрати; за закуска слагаше мед, кифли, топло мляко и кафе. Канарчето пееше, а през лятото слънцето огряваше през прозореца саксиите със здравец. Той често бе вземал и стривал между ръцете си тъмнозелените листа, вдъхвал бе странния завладяващ аромат и бе мечтал за далечни страни. Наистина междувременно бе видял доста чужди страни, но не както в мечтите си.
Гребер се загледа отново през прозореца. Изведнъж се почувствува по-сигурен. Навън селски работници следяха влака с очи. Между тях имаше и жени, забрадени с кърпи. Подофицерът спусна надолу прозореца и започна да маха с ръка. Никой не му отговори.
— Щом не искате, няма, глупаци с глупаци! — каза разочаровано подофицерът.
Няколко минути по-късно те минаха край друга нива с хора и той замаха отново. Този път се наведе още повече. И сега никой не му отвърна, въпреки че хората се бяха обърнали и гледаха влака.
— И ние се бием за такива като тия! — заяви подофицерът.
— Може би това са пленници. Или чуждестранни работници.
— Имаше доста жени между тях. Те поне можеха да махнат с ръка.
— Може би са руси. Или поляци.
— Глупости. Не изглеждаха такива. Но дори да е така, нали трябва да има и немци с тях?
— Ние сме санитарен влак — каза плешивият. — На такъв влак никой не маха с ръка.
— Говеда! — заяви подофицерът в заключение. — Селски тапири и свинарки!
Със силен тласък той вдигна прозореца нагоре.
— В Кьолн хората са други — каза шлосерът.
Влакът продължаваше да лети. По едно време спря за два часа в един тунел. Нямаха осветление, а и тунелът беше съвсем тъмен. Наистина те бяха свикнали да живеят под земята, но въпреки това, след известно време мракът започна да ги потиска.
Някои пушеха. Огнените краища на цигарите се движеха в тъмнината като светулки.
— Вероятно повреда в машината — каза подофицерът.
Те се ослушаха. Не се чуваха самолети. Не достигаха до слуха им и експлозии.
— Бил ли е някой от вас в Ротенбург? — запита войникът от Кьолн.
— Трябва да е стар град — каза Гребер.
— Бил ли си там?
— Не. А ти никога ли не си ходил?
— Не. Какво да правя?
— Трябваше да заминеш за Берлин — каза мишата физиономия. — Човек получава веднъж отпуска. А в Берлин е по-интересно.
— Нямам пари за Берлин. Къде ще живея там? В хотел ли? Искам да отида при семейството си. Влакът тръгна.
— Най-сетне — каза басът. — Вече мислех, че тук ще ни погребат.
Сива светлина си проправи път в мрака. После стана сребриста и след това пейзажът отново се появи. Изглеждаше по-привлекателен от всякога. Всички наскачаха на прозореца. Следобедният ден ги упояваше като вино. Неволно потърсиха с очи пресни ровове от бомби. Нямаше.