След няколко гари слезе басът. После — подофицерът и още двама други. Един час по-късно Гребер започна да разпознава околността. Вече се беше смрачило. Сини облаци висяха по дърветата. Той чувствуваше като близко не нещо определено — не къщите, селата и хълмовете, а самата местност, която сякаш внезапно беше му заговорила на познат език. От всички страни нахлуваха спомени и се притискаха в него с настойчива нежност. Очертанията на предметите бледнееха. В мисълта на Гребер нямаше нищо определено, струваше му се, че се радва не толкова на завръщането си, колкото на това, че мечтае за него. Но под тази действителна форма намереният отново живот проникваше в него с несъкрушима сила.
Имената на гарите ставаха вече познати. Профучаваха местности, известни от излети. Чувствуваше се дъх на ягоди, смола, на поляни, огрени от слънцето. До града оставаха само няколко минути. Гребер приготви нещата си, стана в очакване да види първите улици.
Влакът спря. По перона тичаха хора. Той погледна навън. Чу името на града.
— Хайде, всичко хубаво — каза войникът от Кьолн.
— Още не сме пристигнали. Гарата е в центъра на града.
— Може би се е преместила. По-добре запитай. Гребер отвори вратата. В здрача видя, че слизат хора.
— Това Верден ли е? — запита той.
Няколко души го погледнаха, но не отговориха — бързаха. Той слезе и тогава чу гласа на жп чиновника: „Верден, всички да слизат.“
Взе раницата за ремъците и като си проправи път, отиде при чиновника.
— Не отива ли влакът до гарата? Чиновникът го погледна уморено.
— Във Верден ли отивате?
— Да.
— Ще минете вдясно, зад рампата. Там ще вземете автобуса.
Гребер тръгна успоредно с рампата. Виждаше я за пръв път. Беше нова и скована от сурово дърво. Намери автобуса.
— До Верден ли отивате? — запита той шофьора.
— Да.
— Не върви ли влакът по-нататък?
— Не.
— Защо не?
— Защото стига само дотук.
Гребер погледна шофьора. Той знаеше, че е безсмислено да пита повече. Нямаше да получи точен отговор. Качи се бавно. В един ъгъл имаше свободно място. Съвсем се бе стъмнило. Можа само да различи, че в тъмнината проблясват нови линии. Те се отклоняваха под ъгъл от посоката, в която се намираше градът. Влакът правеше вече маневра. Гребер се облегна. „Може би са постъпили така от предпазливост“ — помисли си той, без да е уверен, че е така.
Автобусът тръгна. Беше стара таратайка и с лош бензин. Моторът се давеше. Няколко мерцедеса ги задминаха. В единия седяха офицери от Вермахта, в други два — офицери есесовци. Хората в автобуса ги гледаха как профучават, без да кажат нищо. Почти никой не говореше. Само едно дете се смееше и играеше между седалките. Момиченце на около две години — русо, със синя панделка в косите.
Гребер забеляза първите улици. Бяха незасегнати. Той въздъхна с облекчение. Автобусът трака още няколко минути и след това спря.
— Всички да слизат!
— Къде сме? — запита Гребер един човек до себе си.
— „Брамшещрасе“.
— Няма ли да продължим?
— Няма.
Човекът слезе. Гребер го последва.
— Аз съм в отпуска — каза той. — За първи път от две години.
Той чувствуваше нужда да сподели радостта си с някого.
Човекът го погледна. На челото му личеше пресен белег. Липсваха му и два предни зъба.
— Къде живеете?
— „Хакенщрасе“ 18.
— Това в стария град ли е?
— На границата, ъгъла „Луизенщрасе“. Оттам се вижда черквата „Света Катерина.“
— А, така ли?
Човекът погледна тъмното небе.
— Знаете пътя, нали?
— Разбира се. Такъв път не се забравя.
— Разбира се, че не. Всичко хубаво.
— Благодаря.
Гребер тръгна по „Брамшещрасе“. Разглеждаше къщите. Те бяха здрави. Гледаше в прозорците. Всички бяха затъмнени. „Противовъздушна отбрана, разбира се“ — разсъди той. Изпита разочарование, което самият той окачестви като детинско. Несъзнателно очакваше да намери града осветен както някога. А трябваше да знае, че е невъзможно. Забеляза някаква хлебопродавница, в която нямаше хляб. На витрината беше поставена една стъклена ваза с няколко книжни рози. До хлебопродавницата имаше магазин с колониални стоки. На витрината се намираха много пакети, но всъщност това бяха празни кутии. В съседство видя седларски магазин. Гребер си спомни за него. Някога на витрината поставяха един препариран кафяв кон. Гребер погледна вътре. Конят беше все още на мястото си и пред него, както по-рано, с вдигната като че ли за лай глава, стоеше препарираното черно-бяло ловджийско куче. Той се спря за момент пред витрината. Въпреки всичко случило се през последните години, тя не се бе променила. Гребер продължи пътя си. Почувствува се изведнъж у дома.