— Добър вечер — каза той на един непознат, който стоеше до близката пътна врата.
— Добър вечер — отговори след малко учуденият човек.
Паважът кънтеше под стъпките му. Скоро щеше да захвърли тежките ботуши и да обуе най-леките си цивилни обувки. Ще се измие с чиста топла вода и ще облече чиста риза. Закрачи още по-бързо. Имаше чувство, че улицата пружинира под краката му, сякаш беше жива или наелектризирана. Тогава внезапно му замириса на дим.
Гребер се спря. Не беше обикновен дим, не бе и от неразгорели се дърва. Това беше мирис на пожар. Той се огледа. Къщите наоколо бяха незасегнати. Здравите им покриви се открояваха на тъмносиньото небе.
Гребер продължи нататък: улицата свършваше на един малък залесен площад. Миризмата на пожара ставаше все по-силна. Като че ли бе увиснала по голите клони на дърветата. Гребер започна да души, но не можа да разбере откъде иде тя — беше навсякъде, сякаш бе паднала като пепел от небето.
На следващия ъгъл той видя първата срутена къща. Стъписа се. В последните години не бе виждал друго освен развалини, но никога не бе изпитвал нещо особено при вида им, а в тази грамада камъни и тухли той се взираше така, като че ли виждаше за първи път в живота си разрушена сграда.
„Сигурно е само една къща — помисли си той. — Една единствена. Нищо повече. Всички останали са непокътнати.“ Той мина бързо край купчината развалини и подуши с нос. Миризмата на пожара идеше оттам. Къщата беше отдавна разрушена. „Може би това е станало случайно — каза си той. — Някоя забравена бомба, пусната безцелно при обратен полет.“
Той потърси името на улицата. „Бремерщрасе“. Все още далече от „Хакенщрасе“. Най-малко още половин час. Ускори хода си. Все по-рядко тук-там се мяркаха хора. Под един тъмен свод светеха малки сини електрически крушки. Затулената им светлина действуваше зловещо и болезнено.
Стигна до първия разрушен ъгъл. Тук срутените къщи бяха повече. В нощта стърчаха само няколко стени, назъбени и черни. Извити стоманени подпори висяха помежду им като виещи се тъмни змии. Част от срутеното беше разчистено. Значи и тези развалини бяха стари. Гребер се приближи и се покачи на купчина камъни. Като слезе отново на тротоара, той забеляза в тъмнината неясни силуети, които се движеха като огромни пълзящи бръмбари.
— Хей, там — извика той. — Има ли някой?
Чу се срутване на тухли и търкулване на камъни. Сенките изчезнаха в нощта. Гребер се ослуша: някой дишаше задъхано. Изведнъж разбра, че е самият той.
Сега тичаше. Миризмата на пожара вече го задушаваше. Следваха разрушения след разрушения. Стигна до стария град, спря се и започна да се взира. По-рано тук имаше редици дървени къщи от Средновековието, къщи с издадени напред фронтони, остри покриви и цветни надписи. Вече ги нямаше. Вместо това той видя следите на буен пожар, овъглени греди, стени, купчини камъни, парчета от паваж, а над тях белезникави изпарения. Къщите бяха пламнали като сух талаш. Гребер отново започна да тича. Внезапно го бе обхванал див страх. Спомни си, че недалеч от къщата на родителите му се намираше малка фабрика за преработка на мед. Може би тя е била прицел на бомбите. Той се спъваше в камъните, прескачаше димящи блокове, блъскаше се в хората, тичаше все напред. Но изведнъж спря. Не знаеше вече къде се намира.
Градът, който познаваше от детинство, се бе променил така, че Гребер не можеше повече да се ориентира. Той бе свикнал да намира пътя си по фасадите на къщите. Те липсваха. Запита една жена, която мина бързо покрай него, как би могъл да стигне до „Хакенщрасе.“
— Какво? — запита тя уплашена. Жената носеше измърсени дрехи и притискаше ръце към гърдите си.
— До „Хакенщрасе“.
Жената направи някакво движение.
— Ето там, като завиете…
Той тръгна в тази посока. От едната страна бяха останали само овъглени дървета без клони. Стърчаха само дънерите и стволовете. Те приличаха на огромни черни ръце, протегнати към небето.
Гребер направи опит да се ориентира. Оттук трябваше да се вижда кулата на черквата „Света Катерина“. Той не я виждаше. Може би и черквата бе разрушена. Не посмя да попита никого. Някъде наблизо забеляза носилки. Хора ринеха в развалините. Пожарникари тичаха и гасяха огъня. Черно пожарище тлееше на мястото на медната фабрика. Малко след това той откри и „Хакенщрасе“.
7
Табелата бе закачена на пречупен на две стълб. Горният му край беше наведен към една дупка, в която се виждаха основи на стени и между тях някакъв железен креват. Гребер я заобиколи и продължи да тича нататък. Някъде по-надолу, по улицата забеляза една неразрушена къща. Осемнадесет, шепнеше той, Непременно трябва да е номер осемнадесет. Господи, нека да е осемнадесет!