Беше се излъгал. Това, което в тъмнината изглеждаше цяла къща, бе всъщност само фасада. Когато се приближи, той разбра, че цялата задна част е срутена. Горе, между стоманените подпори, бе притиснато едно пиано. Капакът му липсваше и клавишите се белееха като зъби от огромна уста на някакво допотопно животно, което с ярост се готви да се хвърли надолу. Пътната врата бе широко отворена.
Гребер се втурна натам.
— Стой! — извика някой. — Внимавайте, къде отивате?
Гребер не отговори. Той не бе в състояние да открие къщата на родителите си. През всичките тези години той я бе виждал ясно пред себе си, всеки прозорец, входа, стълбата, но сега в тази нощ всичко бе в безредие. Не знаеше дори на коя страна на улицата се намира.
— Къде отивате? — продължи да вика същият глас. — Или искате да се срути стената отгоре ви?
Гребер вторачи поглед през пътната врата. Видя първите стъпала на някаква стълба. Потърси с очи номера на къщата. Един пазач от противовъздушната защита се приближи.
— Какво търсите тук?
— Тук номер осемнадесет ли е? Къде е номер осемнадесети?
— Осемнадесети?
Пазачът оправи каската си.
— Къде е осемнадесети ли? Искате сигурно да кажете къде е бил номер осемнадесети.
— Какво?
— Ясно е. Нямате ли очи?
— Тук не е осемнадесети?!
— Не, не е! Не е било! Е, вече не съществува. Тук всичко е в минало време.
Гребер хвана грубо човека за реверите.
— Слушайте — каза той с див глас. — Не съм дошъл да слушам глупавите ви смешки. Къде е номер осемнадесети?
Пазачът го погледна.
— Пуснете ме веднага или ще изсвиря за полиция. Нямате работа тук. Това е район за разчистване. Ще ви арестуват.
— Няма да ме арестуват. Аз ида от фронта.
— Много важно. Да не би да мислите, че тук не е фронт?
Гребер го пусна.
— Живея на номер осемнадесети — каза той. — „Хакенщрасе“ осемнадесет. Родителите ми живеят тук…
— На тази улица вече никой не живее.
— Никой!
— Никой. Ако не зная аз, кой ще знае. И аз живеех тук.
Пазачът внезапно се озъби.
— Живеех, живеех! — закрещя той. — За две седмици имахме шест нападения. Чувате ли вие, фронтовако! А в това време вие, проклети нехранимайковци, мързелувате. Здрави и свежи сте — това се вижда! А моята жена там… — той посочи къщата, пред която стояха. — Кой ще я изрови? Никой. Не е вече жива! Нямало смисъл, казват спасителните отреди. Имало много друга срочна работа. Много попикани папки, бюра и архиви, които трябвало да бъдат спасени.
Той приближи мършавото си лице до лицето на Гребер.
— Знаете ли какво, войниче? Човек няма представа за нещата, докато не се касае до собствената му кожа. А когато ги разбере най-сетне, вече е късно. Така е, фронтовако!
Той се изплю.
— Да, вие храбри фронтовако, с цял железарски магазин на гърдите! Осемнадесет е там, по-горе, където разравят.
Гребер го остави. „Там, където разравят — си помисли той. — Там, където разравят! Не е вярно! Сигурно веднага ще се събудя, сигурно съм в бункера.
Ще се събудя в избата на руското безименно село, там, където е и Имерман, и Мюке, и Зауер, а това тук е Русия, това не е Германия. Германия е цяла и защитена, тя е…“
Той чу викове и шум от лопати и видя хора върху подгизналите развалини. Вода течеше от един повреден водопровод на улицата. Тя блещукаше в светлината на затъмнените лампи.
Гребер се затича към тоя, който даваше заповеди.
— Това номер осемнадесети ли е?
— Какво? Махайте се оттук! Какво търсите тук?
— Търся родителите си. На номер осемнадесети, Къде са?
— Откъде да зная? Да не би да съм Господ!
— Спасени ли са?
— Питайте другаде. Това не ни интересува. Ние само разравяме.
— Има ли тук затрупани?
— Разбира се, нима мислите, че ние разравяме на вятъра!
Човекът се обърна към групата.
— Спрете! Тихо! Вилман, чукайте!
Работниците се изправиха. Бяха пъстра смесица от хора с различни занаяти и социално положение, но независимо от това дали носеха пуловер, мръсна колосана яка, стари работни комбинезони, военни панталони и цивилни сака, всички те имаха отпечатъка на една и съща умора, на една и съща нищета, хора с влажни, замърсени лица. Един от тях клекна в развалините и започна да удря с чук по някаква стърчаща тръба.
— Тихо! — извика ръководителят.
Настана тишина. Човекът с чука прилепи ухо до тръбата. Чуваше се дишането на мъжете и клокоченето на стичащата се вода. Отдалеч долитаха сирените на болничните коли и пожарната команда. Човекът с чука удари отново по тръбата. След това той се изправи.