Приседна до стълбището. „Стълбата на Яков — помисли си той. — Каква беше тя? Не беше ли тази стълба, която води към небето? И не се ли качват и слизат по нея ангели, превърнати в самолети? Къде беше изчезнало всичко? Къде беше земята? Нима тя е запазена само за гробове? Копал съм гробове — помисли си той, — много гробове. Какво правя тук? Защо никой не ми помага? Видях хиляди разрушени сгради, но в действителност не видях нито една. Едва днес, едва тази. Тази е по-друга от всички останали. Защо не съм под нея? Трябваше да съм под нея!“
Стана тихо. Отнесоха последните носилки. Луната се издигна високо на небето, сърпът й осветяваше безмилостно града. Котката се показа отново. Тя дълго наблюдава Гребер. Очите й искряха със зелени отблясъци в безплътната светлина. Тя внимателно се приближи. Безшумно се плъзна няколко пъти покрай него. След това се потърка по краката му, изви гръбнак и започна да мърка. Накрая се промъкна до него и легна. Той вече не я забелязваше.
8
Новият ден дойде лъчезарен. Мина известно време, докато Гребер се опомни къде се намира — дотолкова беше свикнал да спи сред развалини. Но за миг всичко се възвърна в съзнанието му.
Той се облегна на стълбището и се опита да размисли. Наблизо, под една полузатрупана вана, бе застанала котката и се чистеше спокойно. Разрушенията не я интересуваха.
Гребер погледна часовника си. Беше още рано за Районното управление. Той стана бавно. Тялото му беше вкочанено, ръцете — кървави и мръсни. Във ваната имаше малко бистра вода — вероятно събрала се при гасенето на пожара или от дъжда. Повърхността на водата отразяваше собственото му лице. Беше му чуждо. Той извади парче сапун от раницата и започна да се мие. Водата стана черна и ръцете му започнаха отново да кървят. Протегна ги на слънцето, за да изсъхнат. Тогава прегледа дрехите си. Панталоните му бяха скъсани, куртката — мръсна. Започна да ги търка с мокра носна кърпа. Повече от това не можеше да направи.
В раницата имаше хляб, В манерката бе останало малко кафе. Той изпи кафето и хапна малко. Изведнъж почувствува остър глад, Гърлото му бе така пресъхнало и го болеше, като че ли беше викал цяла нощ. Котката се приближи. Той отчупи парче хляб и й го подаде. Тя го взе внимателно с уста, отнесе го настрана, седна на опашката си и започна да яде, като Същевременно го следеше с очи. Козината й беше черна, а една от лапичките й — бяла. В счупените стъкла, разхвърляни сред развалините, блестеше слънцето. Гребер взе раницата си и излезе на улицата.
Спря и се огледа. Не можеше да познае силуета на града. Навсякъде се виждаха празнини, като в прогнила челюст. Зеленият купол на катедралата бе изчезнал. Черквата „Света Катерина“ — срутена. Покривите наоколо — назъбени и разядени, като че ли гигантски допотопни насекоми бяха разровили някой мравуняк. На „Хакенщрасе“ стояха само отделни къщи, Градът не приличаше на родното място, което бе очаквал да види; човек би казал, че това е град в Русия.
Вратата на къщата, от която бе останала само фасадата, се отвори. Снощният пазач от противовъздушната защита се показа като привидение, което излиза от несъществуваща къща, сякаш нищо не се бе случило. Той направи знак с ръка. Гребер се подвоуми за момент. Спомни си думите на обершарфюрера, че човекът е ненормален. Но въпреки това отиде при него.
Пазачът се озъби.
— Какво правите тук? — запита той с променен глас. — Мародерствате. Не знаете ли, че е забранено?…
— Слушайте — каза Гребер, — Оставете вашите проклети глупости. Кажете по-добре дали знаете нещо за родителите ми, Павел и Мария Гребер. Живееха там, отсреща.
Пазачът приближи към него слабото си брадясало лице.
— А, това сте вие. Снощният боец от фронта. Само не викайте така! Нима мислите, че сте единственият, който е загубил близък. Според вас това там отсреща какво е?
Той посочи къщата, от която беше излязъл.
— Кое?
— Това там, на вратата! Нямате ли очи, или мислите, че е сложено на шега?
Гребер не отговори. Той спря погледа си на вратата, която бавно се клатушкаше от вятъра, и забеляза, че външната й страна е облепена с бележки. Отиде бързо до нея.
Бяха адреси и запитвания за изчезнали. Някои написани с молив, мастило или с въглен направо на дъската; повечето обаче на парче хартия, закрепена с кабарчета или лепенки.