„Хайнрих и Георг, елате при чичко Херман! Ирма е мъртва. Мама“ — бе написано на един голям лист на черти, откъснат от училищна тетрадка и закрепен с четири кабарчета. Точно под него, на капака на една кутия за обувки, бе написано: „За Бога, дайте сведения за Бруихилда Шмид. «Тюрингерщрасе» 4“. На една пощенска картичка до него: „Ото, ние сме в Хасте — училището.“ И най-отдолу, под адресите, с молив и мастило на една книжна салфетка с назъбени краища бе написано с цветен пастел: „Мария, къде си?“ — без подпис. Гребер вдигна глава.
— Какво? — запита пазачът. — Открихте ли вашите?
— Не. Те не знаеха, че се връщам в отпуска. Лудият сви лицето си в гримаса, сякаш се засмя безгласно.
— Никой не знае нищо за когото и да е, войниче. Никой! А тези, които не заслужават, винаги остават живи. На лошите нищо не се случва. Не сте ли разбрали още тази истина?
— Разбира се.
— Тогава запишете се. Запишете се в листата на нещастниците. И след това чакайте! Чакайте като всички нас. Чакайте, докато почернеете!
Лицето на пазача се промени. Изведнъж то се сгърчи от безмерна скръб.
Гребер се обърна. Той се наведе и затърси в развалините нещо, на което може да се пише. Намери някаква цветна фотография на Хитлер, която висеше на една счупена рамка. Гърбът беше бял и ненапечатан. Откъсна горната част, извади молив и помисли за момент. Не му беше ясно какво ще напише.
„Моля сведения за Паул и Мария Гребер“ — написа той най-сетне с печатни букви и добави: „Ернст е тук, в отпуска.“
— Предателство — каза пазачът тихо зад гърба му.
— Какво?
Гребер бързо се обърна.
— Предателство! Скъсахте фотографията на фюрера.
— Тя беше скъсана и захвърлена — ядосано каза Гребер. — А сега ме оставете на мира с вашите глупости.
Той не намери нищо подходящо, с което да закрепи бележката. Най-сетне извади две от четирите кабарчета от бележката на майката и забоде собственото си обръщение. Не го направи с желание, струваше му се, че краде венец от чужд гроб. Но нямаше нищо друго под ръка, а и две кабарчета щяха да държат обръщението на майката не по-зле, отколкото четири.
Пазачът гледаше през рамото му.
— Готово — заяви той, като че ли даваше команда. — А сега „зиг хайл“, войнико! Тъгата е забранена! Траурните дрехи също. Отслабват бойния дух! Бъдете горд, че може да принасяте жертви! Ако вие, кучета с кучета, си изпълнявахте дълга, това тук никога нямаше да се случи!
Той се обърна бързо и се отдалечи на дългите си слаби крака.
Гребер веднага го забрави. Той откъсна едно малко парче от остатъка на хитлеровата фотография и преписа на него един адрес, който бе видял на вратата. Беше адресът на семейство Лоозе. Той ги познаваше и искаше от тях да научи нещо за родителите си. След това откъсна от рамката остатъка от фотографията, написа на гърба още веднъж същата бележка и се върна при номер осемнадесети. Там закрепи листчето между два камъка, така че да може да се вижда отдалеч. По този начин имаше две възможности да бъде забелязано обръщението му. Това беше всичко, което можеше да направи в момента. Известно време той стоя пред купчината от тухли и камъни, без да знае дали под нея има затрупани или не. Кадифеното кресло в нишата блестеше на слънцето като смарагд. На улицата един кестен бе останал напълно незасегнат. Зеленината му се открояваше нежно на слънцето, сипки цвърчаха между листата и виеха гнезда.
Той погледна часовника си. Беше станало време да отиде в общината.
Гишетата на службата за изчезнали бяха набързо сковани от сурово дърво. Дъските не бяха боядисани и миришеха на смола и гора. Таванът в едната част на помещението бе пробит. Дърводелци ковяха греди, Навсякъде стояха хора и чакаха мълчаливо и търпеливо. Един еднорък чиновник и две жени обслужваха посетителите.
— Името? — запита жената най-отдясно. Тя имаше плоско, широко лице и носеше червена копринена панделка в правата си коса.
— Гребер. Паул и Мария Гребер. Данъчен секретар. „Хакенщрасе“ осемнадесет.
— Как? — жената сложи ръка на ухото си.
— Гребер — повтори той по-силно, за да се чуе въпреки чукането. — Паул и Мария Гребер. Данъчен секретар.
Чиновничката започна да търси.
— Гребер, Гребер… — Пръстът й се плъзгаше по колоната имена и след това се спря на едно.
— Гребер, да. Как беше името?
— Паул и Мария.
— Как?
— Паул и Мария!
Гребер кипна. Струваше му се непоносимо, че на всичко отгоре трябва на висок глас да обявява нещастието си.
— Не, този тук се казва Ернст Гребер.
— Ернст Гребер се казвам аз самият. Няма друг в нашата фамилия.