— Не зная още. Ще се опитам да науча нещо от познати. Намерих един адрес на хора, чиято къща е разрушена. На същата улица.
— Няма да научиш много от тях. Всички ги е страх да си отворят устата. Аз сам се убедих. Все пак можеш да опиташ. Слушай! Ние можем взаимно да си помогнем. Там, където ти ще питаш, питай едновременно и за жена ми, а там, където аз питам, ще се интересувам и за твоите родители. Дадено?
— Дадено.
— Добре. Казвам се Бьотхер. Името на моята жена е Алма. Запиши си.
Гребер си записа името. След това написа на парче хартия имената на родителите си и го подаде на Бьотхер. Той внимателно го прочете и прибра.
— Къде живееш, Гребер?
— Все още никъде. Трябва да намеря някое място.
— В казармата има легла за отпускари с разрушени жилища. Яви се в комендатурата, оттам ще получиш удостоверение за настаняване. Ходи ли там?
— Не още.
— Опитай се да получиш легло в стая номер 48, Това е стаята за болни. Там дават по-добро ядене, отколкото в другите. И аз съм там.
Бьотхер извади една цигарена угарка от джоба си, погледна я и отново я прибра.
— Аз ще претърся днес болниците. Можем да се срещнем някъде довечера. Може би някой от нас ще знае вече нещо.
— Добре. Къде?
— Най-добре тук. В девет часа?
— Дадено.
Бьотхер кимна и отправи поглед в синьото небе.
— Погледни — каза той с горчивина. — Пролет, А ето вече пет нощи спя в една стая с дванадесет пръдльовци — вместо с моята собствена жена която има такъв задник, че на него можеш да играеш табланет.
Първите две къщи на „Гартенщрасе“ бяха разрушени. Никой не живееше в тях. Третата бе останала почти невредима. Само покривът беше изгорял — къщата, в която живееше семейство Циглер. Циглер беше приятел на бащата на Гребер.
Гребер се качи по стълбата. По площадките бяха сложени кофи с пясък и вода. По стените бяха залепени съобщения. Той позвъни и се учуди, че звънецът още работи. След известно време една сбръчкана стара жена отвори предпазливо вратата.
— Госпожо Циглер — каза Гребер. — Аз съм, Ернст Гребер.
— Да, да… — Жената го загледа. — Да… Тя се подвоуми, но след това каза:
— Но влезте, господин Гребер.
Тя отвори по-широко вратата и зад него отново я заключи.
— Татко — извика тя, за да бъде чута отвътре. — Няма нищо. Ернст Гребер е. Синът на Паул Гребер.
Столовата миришеше на паркетин. Линолеумът по пода лъщеше като огледало. На прозореца бяха поставени саксии с цветя, които имаха големи листа на жълти петна, сякаш бяха оросени с разтопено масло. Над дивана бе закачено ковьорче с избродиран с червени конци надпис: „Собственият дом няма цена“.
Циглер излезе от спалнята. Той се усмихна. Гребер видя, че беше развълнуван.
— Не знаеш кой може да те посети — каза той. — За вас никак не можеше да ми дойде на ум. Оттам ли идете?
— Да. Търся родителите си. Жилището им е разрушено.
— Защо не си свалите раницата? — каза госпожа Циглер. — Ще направя кафе. Имаме още хубаво ръжено кафе.
Гребер занесе раницата си в преддверието.
— Измърсен съм — каза той. — Тук всичко е така чисто. Отвикнах от това нещо.
— Няма значение. Седнете, моля ви се. Там, на дивана.
Госпожа Циглер изчезна в кухнята. Циглер гледаше Гребер с колеблив поглед.
— Значи така — каза той.
— Знаете ли нещо за моите родители? Не мога да ги намеря, В общината не знаят нищо. Там всичко е наопаки.
Циглер поклати глава. Жена му отново се показа на вратата.
— Ние отдавна вече не излизаме — каза тя бързо. — Не се срещаме с никого и не знаем нищо.
— Но никак ли не сте ги виждали? Кога ги видяхте за последен път?
— Отдавна, много отдавна. Може би преди най-малко пет-шест месеца. Тогава… — Тя замълча.
— Какво стана тогава? — запита Гребер. — Как изглеждаха те?
— Бяха здрави. Да, родителите ви бяха съвсем добре — отвърна жената. — Разбира се, междувременно…
— Да… — каза Гребер. — Видях всичко. Там, на фронта, ние чувахме, бомбардират градовете, но не очаквах до такава степен…
Настъпи мълчание. И тримата гледаха в пода.
— Кафето ще е готово ей сега — каза жената. — Нали ще пиете? Чаша топло кафе винаги е от полза.
Тя сложи на масата чаши със сини цветя. Гребер ги погледна. У дома имаха същите. Неизвестно по каква причина шарките на чашите се наричаха луковици.
— Да… — каза Циглер отново.
— Мислите ли, че родителите ми са евакуирани с някой ешелон? — запита Гребер.
— Може би. Мамо, има ли още от бисквитите, които ни донесе Ервин. Дай да почерпим господин Гребер.