— Знаете ли какво е станало с родителите ми? — запита Гребер. — Жена ви казва, че са убити. Лоозе поклати глава.
— Тя нищо не знае, Ернст. Тя мисли, че всички трябва да са убити, щом като нашите деца са убити. Тя не е съвсем, нали видя…
Той преглътна. Адамовата му ябълка се движеше нагоре и надолу и изпъкваше през изтънялата му кожа.
— Тя казва неща… заради тях вече ни наклеветиха хора оттук…
За момент на Гребер се стори, че Лоозе е много далеч и твърде малък в замърсената сива светлина, но след това отново го видя до себе си такъв, какъвто го познаваше. Като че ли в помещението стана изведнъж тихо.
— Значи не са убити? — запита той.
— Не мога да ти кажа със сигурност, Ернст. Ти не знаеш какво беше тук през последните години. От ден на ден ставаше все по-лошо. Никой не се доверяваше на никого. Всички се страхуваха един от друг. Вероятно родителите ти са някъде на сигурно място.
Гребер започна да диша по-спокойно.
— Вие виждали ли сте ги? — запита той.
— Веднъж, на улицата. Може би оттогава има четири-пет седмици. Имаше още сняг. Беше преди нападението.
— Как изглеждаха? Здрави ли бяха? Лоозе не отговори веднага.
— Мисля, че да — каза той след това и преглътна.
Гребер изведнъж се засрами. Той разбра, че в тази обстановка не се пита дали някой човек е бил преди месец здрав или не — тук се питаше за живи и убити, и за нищо друго.
— Извинявайте — каза той смутено. Лоозе махна с ръка.
— Няма нищо, Ернст. Днес човек може да мисли единствено за себе си. Има премного нещастия в света.
Гребер излезе на улицата. Тя беше пуста и мъртва, когато бе тръгнал за музикалния клуб, а сега изведнъж му се струваше по-светла и животът в нея не беше още замрял. Той вече не виждаше разрушените къщи, сега виждаше напъпилите дървета, двете кучета, които си играеха и влажното синьо небе. Родителите му не бяха убити; бяха само изчезнали. Преди един час, когато едноръкият чиновник му бе казал това, то звучеше безутешно и почти непоносимо; сега то се бе превърнало по чуден начин в надежда. Той знаеше, че това е така, само защото за миг бе повярвал в най-лошото. „От колко малко се храни надеждата — помисли си той — и колко бързо пуска корени“.
Той се спря пред къщата. В тъмнината не можеше да разпознае номера.
— Кого търсите? — запита някой, който се бе облегнал на вратата.
— Тук ли е „Мариенщрасе“ 22?
— Да. Кого търсите?
— Санитарния съветник Крузе.
— Крузе? Каква работа имате при него?
Гребер погледна човека в тъмното. Той носеше ботуши и униформа на СА2. „Блоков отговорник, който важничи — помисли си той. — Само това ми липсва.“
— Това ще кажа на самия д-р Крузе — каза Гребер и влезе в къщата.
Беше много отпаднал — умора, по-дълбока от тази, която чувствуваше в очите и ставите си. През целия ден той бе разпитвал и търсил, но бе научил твърде малко. Родителите му нямаха роднини в града, а от съседите не бяха останали особено много. Бьотхер имаше право — всичко беше като омагьосано. Хората се страхуваха от гестапото и мълчаха — или само даваха неясни указания и препращаха към други, също така неосведомени.
Той се изкачи по стълбата. Коридорът беше тъмен. Санитарният съветник живееше на първия етаж. Гребер едва го познаваше, но знаеше че често бе лекувал майка му. Може би тя е ходила при него напоследък и той знае новия й адрес.
Отвори му някаква възрастна жена с безизразно лице.
— Крузе? — попита тя. — Търсите д-р Крузе?
— Да.
Жената го наблюдаваше мълчаливо, без да се отмести, за да може той да влезе.
— В къщи ли е? — запита Гребер нетърпеливо. Тя не отговори. Като че ли се ослушваше.
— За преглед ли идвате? — запита жената след това.
— Не, по частна работа.
— Частна работа?
— Да, частна. Вие ли сте госпожа Крузе?
— Боже опази.
Гребер впи поглед в жената. През деня се беше сблъсквал и с предпазливост, и с омраза, и с увъртания от всякакъв род, сега срещаше нещо ново.
— Слушайте — каза той, — не зная какво става тук, а и все ми е едно. Искам да говоря с доктор Крузе. Нищо друго. Разбирате ли?
— Крузе не живее вече тук — заяви неочаквано жената високо, грубо и враждебно.
— Но ето тук името му стои още. Гребер показа една месингова табелка на стената до вратата.
— Табелката трябваше отдавна да я няма.
— Но тя още е тук. Живее ли някой от семейството му още тук?
Жената мълчеше. Гребер не можеше повече да търпи. Тъкмо когато искаше да й каже да върви по дяволите, той чу, че се отваря вратата вътре в жилището. Светла ивица проникна в тъмното преддверие.