— Търси ли ме някой? — запита някакъв глас.
— Да — каза Гребер наслуки, — искам да говоря с някого, който познава санитарния съветник Крузе. Изглежда, че това не е така лесно.
— Аз съм Елизабет Крузе.
Гребер се обърна към жената с безизразното лице. Тя освободи вратата и влезе в апартамента.
— Премного светлина — каза тя по посока на отворената стая. — Забранено е да се осветява тъй силно.
Гребер остана на входа. Едно момиче на около двадесет години премина през светлата ивица, сякаш прекосяваше река. Той видя за миг извити вежди, тъмни очи и червеникаво-кафява коса, която падаше в немирни къдрици по раменете. След това тя се появи цялата в полутъмния коридор и застана пред него.
— Моят баща не приема вече пациенти — каза тя.
— Аз не съм за преглед. Идвам да запитам нещо.
Лицето на момичето се промени. Тя се полуобърна, като че искаше да провери дали другата жена е още там. Тогава бързо отвори цялата врата.
— Влезте — прошепна тя.
Той я последва в стаята, откъдето идеше светлината. Тя се обърна и го погледна изпитателно и настойчиво. Очите й не изглеждаха вече тъмни. Бяха сиви и твърде прозрачни.
— Мисля, че ви познавам — каза тя. — Не бяхте ли по-рано в гимназията?
— Да, казвам се Ернст Гребер.
Гребер също си я спомни. Беше слабо момиче, с много големи очи и много буйна коса. Майка й беше починала рано и затова я бяха изпратили при роднини в друг град.
— Боже мой, Елизабет — каза той, — не те познах! Трябва да са изминали седем-осем години, откакто се видяхме за последен път. Ти много си се променила.
— И ти също.
Те стояха един срещу друг.
— Какво става тук? — запита Гребер. — Теб те пазят като генерал.
Елизабет се засмя късо и с горчивина.
— Не като генерал, като пленник.
— Как, защо така? Баща ти…
С отсечено движение тя му направи знак да мълчи.
— Чакай — прошепна тя. Мина покрай него и отиде до една маса, на която беше сложен грамофон. Нави пружината. Прозвуча Хоенфридбергският марш.
— Така — каза тя. — Сега можеш да продължиш.
Гребер я погледна с недоумение. Изглежда, че Бьотхер имаше право: почти всички бяха полудели в този град.
— Защо е това? — запита той. — Спри го! Втръснало ми е от маршове. Кажи ми по-добре какво става тук? Защо си пленница?
Елизабет се върна при него.
— Онази жена там подслушва. Тя доносничи. Затова пуснах грамофона.
Тя стоеше до него и дишаше възбудено.
— Какво става с баща ми? Какво знаеш за него?
— Аз ли? Нищо. Исках само да го попитам нещо. Какво всъщност се е случило с него?
— Ти нищо ли не знаеш за него?
— Не. Исках само да го попитам дали не знае адреса на майка ми. Моите родители са изчезнали.
— Само това ли?
Гребер загледа втренчено Елизабет.
— Това ми стига — каза той. Напрежението по лицето й се прекърши.
— Прав си — каза тя уморено. — Мислех, че носиш някакво известие от него.
— Какво се е случило с баща ти?
— Той е в концентрационен лагер. От четири месеца. Наклеветиха го. Когато каза, че искаш да питаш нещо, помислих, че носиш известие от него.
— Нали щях веднага да ти кажа. Елизабет поклати глава.
— Сигурно не, ако беше получил тайно сведения. Нали трябва да бъдеш предпазлив.
„Предпазливост — помисли си Гребер. — През целия ден не чувах нищо друго, освен тази дума.“ Хоенфридбергският марш продължаваше да гърми с тенекиен и все по-непоносим звук.
— Не може ли вече да го спрем? — запита той.
— Да. А и за тебе е по-добре да си вървиш. Нали ти казах какво се е случило.
— Аз не съм доносник — каза Гребер ядосано. — Каква е тази жена оттатък? Тя ли наклевети баща ти?
Елизабет вдигна мембраната на грамофона, но не го спря. Плочата продължи безшумно да се върти. В тишината прозвуча воят на сирена.
— Тревога — прошепна тя. — Пак, отново! Някой започна да удря на вратата.
— Изгасете светлината! Ето къде е причината за всичко. Нищо чудно. Винаги много светлина. Гребер отвори вратата.
— Къде е причината за всичко? — запита той.
Жената беше вече на другата страна на преддверието. Тя извика още нещо и изчезна. Елизабет отмести от дръжката на вратата ръката на Гребер и я затвори отново.
— Сатана такава! — каза той, — Как се е намъкнала тук?
— Наложен квартирант. Настаниха я. Мога да бъда щастлива, че можах поне да запазя тази стая.
Навън се чу нов шум — викове на жена и плач на дете.
Сигналът за предварителна тревога се усили. Елизабет взе една мушама и я наметна на раменете си.
— Трябва да идем в скривалището.