Бьотхер вече го чакаше на стъпалата на общината. Луната блестеше върху бледата повърхност на едно водохранилище, намиращо се на височината зад сградата.
— Откри ли нещо? — запита той още отдалеч.
— Не, а ти?
— Също нищо. В болниците ги няма. Това е почти сигурно. Преобърнах вече почти всички. Да знаеш какви неща вижда човек в тях. Жените и децата са все пак нещо различно от войниците! Ела да идем да изпием някъде по една бира.
Те минаха през „Хитлерплац“, Ботушите им кънтяха.
— Още един ден по-малко — каза Бьотхер. — Какво може да се измисли? Скоро ще се свърши цялата отпуска.
Той отвори вратата на някаква кръчма. Седнаха на една маса до прозореца. Завесите бяха плътно спуснати. Никелираните чешми на бара блестяха в полутъмнината. Бьотхер изглежда бе стар гост на кръчмата.
Кръчмарката донесе, без да пита, две бири. Той погледна след нея. Беше дебела и бедрата й се поклащаха.
— Седя сега тук сам — заяви той. — А някъде другаде седи моята жена. Също сама. Надявам се поне! Не е ли за полудяване?
— Не зная. Аз бих бил доволен дори само да знаех, че родителите ми са седнали някъде. Все едно къде.
— Ти си прав. Обаче родителите са едно, жената е друго. Без тях човек може. Ако са здрави, всичко е в ред и толкова. Но жената…
Поръчаха още две бири и извадиха храна от раницата си. Кръчмарката се въртеше около масата. Тя гледаше жадно салама и маста.
— Добре си живеете — каза тя.
— Да, живеем си — отвърна Бьотхер. — Имаме цял пакет за отпускари с месо и захар в него. Не знаем какво да го правим.
Той отпи една глътка.
— На теб ти е лесно — каза той с огорчение на Гребер. — Ще се нахраниш сега, ще излезеш и усмихне ли ти се някоя уличница, ще забравиш нещастието си.
— И ти можеш да направиш същото.
Бьотхер поклати глава. Гребер го погледна изненадано. Не беше очаквал да намери у един стар войник толкова много вярност.
— За мен са много кльощави — заяви Бьотхер. — Проклетията е там, че кацам само на солидни жени. Другите просто ме отвращават. Чисто и просто нищо не излиза. Все едно да легна в леглото с някоя закачалка. Само солидни жени! Иначе при мен се получава засечка.
— Ето тази е точно такава. Гребер посочи с очи кръчмарката.
— Лъжеш се. — Бьотхер се оживи. — Има голяма разлика. Това, което виждаш тук, е пача, мека сланина, в която потъваш. Солидна жена наистина, пълна, добра, трябва да се признае, но това е пухено легло, а не матрак с двойни пружини, като моята жена. При нея всичко е като желязо. Стаята трепери като ковачница, когато тя започне да работи. И мазилката пада от стените. Не, драги мой. Такова нещо не се намира така лесно на улицата.
Той наведе глава и се замисли. Изведнъж до Гребер достигна мирис на теменужки. Той се огледа. На перваза на прозореца имаше саксия с теменуги; те ухаеха безкрайно нежно и само с едно вдъхване човек чувствуваше сигурност, родина, очакване и забравени младежки мечти. Всичко това беше много силно, дойде внезапно като атака и премина също така бързо, но го остави объркан и изтощен, като че ли бе тичал с раница на гърба през дълбок сняг.
Той стана.
— Къде отиваш? — запита Бьотхер.
— И аз не зная. Където и да е.
— Беше ли в комендантството?
— Да. Имам нареждане за настаняване в казармата.
— Хубаво. Виж да те сложат в стая N48.
— Добре.
Очите на Бьотхер следяха мързеливо движенията на кръчмарката.
— Аз ще остана още малко, ще пия още една бира.
Гребер тръгна бавно нагоре по улицата към казармата. Нощта бе станала студена. На един кръстопът трамвайните линии стърчаха над един кратер от бомба. Луната изпълваше с металическа светлина вратите на разрушените къщи. Той чуваше кънтежа на стъпките си, като че ли по улицата някой го следваше. Всичко наоколо беше пусто, ясно и студено.
Казармата се намираше на една височина в края на града. Тя бе незасегната. Плацът за маршировки бе потънал в бяла светлина, сякаш го покриваше снежен килим. Гребер мина през портата. Имаше чувството, че отпуската му се е свършила вече. Всичко минало като че ли се бе сгромолясало, така както къщата на родителите му, и той се връщаше отново на фронта — този път на друг фронт, без оръдия и пушки, но изпълнен с не по-малко опасности.
9
Три дни по-късно на една маса в стая N48 четирима души играеха карти. Играеха от два дни, като прекъсваха само за да спят или ядат. Трима от играчите се сменяха. Четвъртият играеше постоянно. Казваше се Румел и преди три дни бе дошъл в отпуска — точно навреме, за да погребе жена си и дъщеря си. Разпознал жена си по една бенка на бедрото — от главата й не било останало нищо. След погребението бе дошъл в казармата и бе започнал да играе карти. Не говореше с никого. Седеше неподвижен и играеше.