Гребер го погледна.
— В състояние ли си да направиш такова нещо? Биндинг се засмя.
— Мога да вкарам, но да изкарам някого, не е така лесно. Разбира се, не й казах това. Значи какво? Ще се пренесеш ли тук? Както виждаш, доста е интересно.
— Да, виждам, но сега не мога. Навсякъде съм дал адреса си в казармата за сведения от моите родители. Трябва да изчакам докато науча нещо.
— Добре, Ернст. Ти знаеш най-добре как трябва да постъпиш. Но не забравяй, че за теб винаги има място при Алфонс. А и храната е първокласна. Погрижил съм се добре.
— Благодаря, Алфонс.
— Не говори глупости. Нали сме уж съученици. Трябва да си помагаме един на друг. Колко пъти си ме оставял да преписвам класните ти. Между другото, спомняш ли си още Бурмайстер?
— Учителят ни по математика ли?
— Именно той. Това животно беше виновно, за да ме изгонят от училище в шести клас. Заради оная работа с Люси Едлер. Не си ли спомняш вече?
— Разбира се — каза Гребер. Всъщност не си спомняше нищо.
— Как ли не го молех тогава да не ме обажда! Нищо не помогна. Дяволът беше непоколебим. Морален дълг и какви ли не глупости дрънкаше. Баща ми едва не ме преби. Бурмайстер!
Алфонс произнесе името с видима наслада.
— Но му го върнах тъпкано, Ернст! Издействувах му половин година концентрационен лагер. Трябваше да го видиш, когато излезе оттам. Стоеше по войнишки пред мен и едва не намокри гащите, като ме съзря.
Даде ми наистина урок, но аз му го върнах така, че да ме помни. Хубав майтап, а?
— Да.
Алфонс се засмя.
— Такова нещо ти разведрява душата. Това е хубавото в нашето движение — дава възможност за такива работи.
Биндинг забеляза, че Гребер се готви да стане.
— Защо толкова рано?
— Трябва да вървя. Неспокоен съм. Биндинг кимна с глава. На лицето му се изписа съчувствие.
— Разбирам те, Ернст. Вярвай ми, много ми е мъчно.
— Благодаря ти, Алфонс. — Гребер знаеше какво се говори при такива случаи и затова искаше да съкрати процедурата. — Тогава след няколко дена ще ти се обадя пак.
— Ела утре следобед. Или по-добре надвечер. Така, към пет и половина.
— Добре, до утре пет и половина. Мислиш ли, че дотогава ще научим нещо по-положително?
— Може би. Ще видим. Ако не друго, то поне ще можем да пием още по чашка. Слушай, Ернст! Беше ли в болницата?
— Да.
Биндинг кимна.
— И разбира се, само за проверка, ходи ли на гробищата?
— Не.
— Не е лошо да идеш, само за проверка. Има много, за които още не са дадени сведения.
— Добре, утре ще отида.
— Хубаво, Ернст. — Биндинг беше видимо облекчен. — И ела утре за по-дълго. Ние, старите другари, трябва да се държим един за друг. Не можеш да си представиш колко самотен се чувствува човек при такава длъжност като моята. Всеки те търси за нещо.
— И аз те търся за нещо.
— Това е друго. Искам да кажа за облаги. Биндинг взе бутилката „Арманяк“. Вкара тапата с дланта си по-надълбоко в гърлото и я подаде на Гребер.
— Вземи, Ернст. Това е хубаво питие. Сигурно ще ти потрябва. Чакай за момент. — Той отвори вратата. — Госпожа Клайнерт! Малко хартия или една кесия.
Гребер държеше бутилката в ръка.
— Не е необходимо, Алфонс. Биндинг настоя.
— Не, ще я вземеш. Имам пълна изба.
Той взе кесията, която икономката донесе и сложи в нея бутилката.
— Всичко хубаво, Ернст! И горе главата. Значи до утре.
Гребер се отправи към „Хакенщрасе“. Той се чувствуваше победен от Алфонс. „Околийски водач — помисли си той. — Първият човек, който е готов от все сърце да ми помогне и който ми предлага жилище и храна. Непременно трябва да е партийна клечка.“ Той сложи бутилката в джоба на палтото си.
Свечеряваше се. Небето беше седефено и дърветата се открояваха на светлеещия хоризонт. Синкав здрач пъплеше из развалините.
Гребер се спря пред вратата, на която бяха закачени бележките за изчезнали. Неговата я нямаше. Помисли за момент, че вятърът я е откъснал, но разсъди, че в такъв случай кабарчетата трябваше да са още там. А те липсваха. Някой бе откачил бележката.
Той почувствува как сърцето му започна силно да тупти. Трескаво огледа цялата врата, търсейки някаква вест. Не намери нищо. Тогава се втурна към къщата на родителите си. Втората бележка беше на мястото си. Взря се в нея. Никой не беше я докосвал. Нямаше никакъв знак по нея.
Той се изправи и се огледа наоколо, все още без да разбира какво е станало с бележката му. Изведнъж забеляза, че някъде надолу по улицата вятърът си играе с парче хартия. Затича се и го догони. Беше неговата бележка. Някои я беше откъснал. С педантичен почерк на единия край беше написано: „Не кради!“ В първия момент Гребер не разбра какво означава това. После се сети за липсващите кабарчета и за това, че бележката на майката бе забодена отново с четири. Тя бе взела обратно своята собственост, а на него даваше заслужен урок. Гребер намери два плоски камъка и с тях затисна бележката си на земята до самата врата. След това отново се върна при къщата на родителите си.