Велман проследи с поглед едно момиче, което мина покрай тях. Светлите му чорапи се белееха в тъмнината.
— Цялата отпуска отиде по дяволите — каза той. — Единственото, което успях да постигна, е да не ме изпращат тази вечер на гарата. Все пак не съм сигурен дали няма да ги намеря там.
Той се засмя.
— Ти започни още отначало както трябва, Ернст, Изчезвай от къщи поне вечер. Измисли нещо! Някакъв курс! Служба! Иначе ще стане като с мен и ще прекараш отпуската си като гимназист!
— Мисля, че с мен ще бъде другояче.
Велман разтърси ръката на Гребер.
— Дано! Тогава ще имаш по-голям късмет от мене. Ходи ли вече в школото?
— Не.
— Хич и не отивай. Аз ходих, но направих голяма грешка. Ще се отвратиш. Изхвърлили са единствения почтен учител. Полман, който ни преподаваше по вероучение. Спомняш си го, нали?
— Разбира се. Дори поех задължение да го посетя.
— Внимавай. Той е в черния списък. Най-добре прати всичко по дяволите. Човек никъде не бива да се обръща назад. И така, всичко хубаво, Ернст! Нашият кратък, славен живот, а?
— Да, Лудвиг. С безплатна храна, пребиваване в чужбина и погребение на държавни разноски.
— Мръсотия! Един Бог знае кога пак ще се видим.
Велман се засмя и изчезна в тъмнината.
Гребер продължи пътя си. Не знаеше какво да прави. Градът бе мрачен като гроб. Нямаше къде повече да търси и се убеждаваше все по-силно, че е необходимо търпение. Изпитваше ужас пред дългата нощ. Да се върне в казармата не му се искаше. Не му се ходеше и при малкото познати, които имаше в града. Не можеше да търпи тяхното смутено състрадание, а знаеше, че са доволни, когато си тръгне.
Взираше се в разядените покриви на къщите. Какво впрочем бе очаквал? Някой остров зад фронта? Родина? Сигурност? Подслон? Утеха? Може би. Но островите на надеждата бяха отдавна безшумно потънали в монотонната безсмислена смърт; фронтовете се бяха слели в едно и войната беше навсякъде. Навсякъде, дори в мозъците и сърцата.
Пътят му минаваше край едно кино. Той влезе вътре. В салона беше по-малко тъмно, отколкото на улицата. Все пак предпочете да остане тук, отколкото да обикаля из черния град или да се пропива в някоя кръчма.
10
Слънцето грееше над гробищата. Гребер забеляза, че портата бе засегната от бомба. Кръстове и надгробни плочи бяха разхвърляни по пътеките и по гробовете. Плачещи върби бяха изтръгнати с корените нагоре. Корените приличаха на клони, а самите клони — на виещи се зелени корени. Имаха вид на причудливи растения, изхвърлени с тинята от дъното на някое подземно море. По-голямата част от костите на бомбардираните в последния им покой мъртъвци бяха събрани на малки купчини. Трески и парчета от изгнили ковчези бяха пръснати сред върбите. Черепи не се виждаха.
До черквата бяха издигнали навес. Под него работеха един надзирател и двама гробари. Надзирателя бе изпотен. Той махна нетърпеливо с ръка, когато чу молбата на Гребер.
— Няма време, драги мой! Имаме двадесет погребения до обед. Милостиви боже, откъде да знаем къде са положени родителите ви. Има десетки гробове без надгробни камъни и имена. Станахме голямо предприятие! Откъде да знаем кой къде е.
— Не водите ли списъци?
— Списъци! — отвърна надзирателят с горчивина и се обърна към двамата гробари.
— Чувате ли? Иска да види списъците. Списъци! Знаете ли колко трупове стоят още непогребани. Двеста. Знаете ли колко бяха докарани след последното нападение? Петстотин! Колко при предишното нападение? Триста. Това стана в разстояние на четири дни. При това положение как да наваксаме? Нямаме физическа възможност. Трябват ни багери вместо гробари, за да можем горе-долу да смогнем и погребем труповете, които лежат още наоколо. А знаете ли кога ще бъде следващото нападение? Тази вечер? Утре? Иска списъци! Гребер не отговори нищо. Той извади пакет цигари от джоба си и ги сложи на масата. Надзирателят и гробарите се спогледаха. Гребер почака един момент. След това сложи и три пури на масата. Беше ги донесъл за баща си от Русия.
— Добре — каза надзирателят. — Ще направим каквото можем. Напишете ни имената. Един от нас ще запита в управлението на гробищата. В това време можете да видите мъртвите, които още не са записани. Ето там, наредените трупове покрай стените на черковния двор.
Гребер се отправи натам. Една част от мъртъвците имаха имена, ковчези, носилки, покривки, цветя — други бяха покрити само с бели платна. Той прочиташе имената и повдигаше платната на безименните. След това отиде към редиците на неизвестните, които лежаха един до друг под един тесен навес до стената.