Някои от тях бяха със затворени очи, други с кръстосани на гърдите ръце, повечето обаче в това положение, в което ги бяха намерили; бяха опънали само ръцете и краката им, за да се печели място.
Върволица от мълчаливи хора минаваше покрай тях. Наведени напред, те разглеждаха бледите, вкочанени лица и търсеха близките си.
Гребер влезе в редицата. Изведнъж на няколко крачки пред него една жена се свлече над един мъртвец и започна да ридае. Другите безмълвно я заобикаляха и продължаваха да търсят приведени, със съсредоточени, почти безизразни лица, по които не бе изписано нищо друго, освен изпълнено със страх очакване. Колкото повече се приближаваха до последните мъртъвци, толкова по-доловимо по лицата им се появяваше слаб лъч на неспокойна, скрита надежда; а когато стигаха края, те въздъхваха с облекчение.
— Ходихте ли в черквата? — запита надзирателят.
— Не.
— Там са най-обезобразените — надзирателят погледна Гребер. — Необходими са обаче здрави нерви.
— Ето на, вчера обершарфюрерът на един концентрационен лагер се почувствува зле като влезе. А изглеждаше здрав като бик.
Гребер влезе в черквата. След малко излезе. Надзирателят чакаше вън.
— Ужасно, нали? — Той погледна Гребер изпитателно. — Не един е припадал при тази гледка — заяви той.
Гребер не отговори нищо. Той бе виждал в живота си толкова много мъртъвци, че нищо не му правеше впечатление — дори и фактът, че в случая се касае за цивилни, между които много жени и деца. Неведнъж той бе виждал и цивилни мъртъвци; а телата на убитите в Русия, Холандия и Франция не бяха по-малко обезобразени от тези, които току-що бе видял. Струваше му се дори, че замръзналите през зимата в Русия трупове във всички стадии на разложението, и най-вече онази група от петдесет обесени партизани, с посинели, подути лица, изцъклени очи, попукани устни и почернели, чудовищно уголемени езици, представляваха много по-страшна картина, отколкото човешките останки, натрупани в черквата.
— В управлението на гробищата няма такива имена — каза надзирателят. — Но в града има още два дома за покойници. Проверихте ли там?
— Да.
— Те имат още лед. По-добре са от нас.
— Те са препълнени.
— Да, но са охлаждани. При нас не е така. А времето се затопля все повече. Ако последват още няколко нападения и имаме слънчево време, ще бъде катастрофа. Трябва да прибегнем към масови гробници.
Гребер кимна с глава. Но той не разбираше защо масовите гробници щяха да представляват катастрофа. Не беше ли катастрофа именно това, което налагаше масовите гробници.
— Работим, колкото можем — заяви надзирателят. — Наемаме всеки ден нови гробари, но въпреки това, все още сме твърде малко. Техниката ни не подхожда за нашите времена, а ни спират и религиозните предписания. — Той изтри бавно челото си. — Само в концентрационните лагери има истински напредък. Там се справят ежедневно със стотици трупове. Действуват по ултрамодерни методи. Това е възможно, разбира се, само ако разполагаш с крематориуми, но тук не може и дума да става за подобно нещо.
За момент той се загледа в пространството. След това кимна на Гребер и се върна бързо при навеса, верен на дълга си и старателен служител на смъртта.
Гребер трябваше да почака няколко минути; две погребални процесии препречваха изхода. Той огледа още веднъж наоколо. Свещеници отслужваха опело край нови гробове, близки и приятели на умрелите стояха до пресните могилки. Носеше се миризма на увехнали цветя и рохкава пръст, птичките пееха, върволицата търсеше близките си и продължаваше да се точи край оградата. Гробари забиваха търнокопи в полуизкопани ями, каменари и погребални агенти обикаляха наоколо. Мястото, където смъртта беше у дома си, беше най-оживената част на града.
Малката бяла къща на Биндинг бе потънала във вечерния здрач. В малкия басейн сред поляната ромонеше шадраван. Пред люляковите храсти цъфтяха нарциси и лалета, а между брезите се белееше мраморна статуя на младо момиче.
Икономката отвори вратата. Тя беше жена с посивели коси, препасана с голяма бяла престилка.
— Вие сте господин Гребер, нали?
— Да.
— Господинът не е в къщи. Трябваше да отиде на едно важно събрание на партията. Обаче остави бележка за вас.
Гребер я последва в хола с еленови рога и картини. Картината на Рубенс блестеше дори в мрака. На масата за пушене бе поставена загъната бутилка. До нея имаше писмо. Алфонс пишеше, че досега не е могъл да научи нещо особено, но че родителите на Гребер не са открити в списъците за убити или ранени. По всяка вероятност са евакуирани или сами са заминали за някъде. Нека Гребер да дойде утре пак. С водката да празнува тази вечер, затова че се намира далеч от Русия.