— Аз не се чувствувам стара — отбеляза Елизабет. Той я изгледа. Тя имаше вид на всичко друго, но не и на стара.
— Толкова по-добре за теб — отвърна той.
— Чувствувам се затворница — каза тя, — Това е по-лошо, отколкото да се чувствуваш стар.
Гребер седна в едно от креслата.
— Кой знае дали тази жена няма и теб да наклевети — каза той. — Може би е хвърлила око на цялата квартира. Защо чакаш да стане това? Изнеси се оттук! Ти знаеш, че правото никога няма да бъде на твоя страна.
— Да, зная.
Елизабет придоби изведнъж объркан и безпомощен вид.
— Суеверие — отвърна тя измъчено, подобно на човек, който вече сто пъти е стигал до същото заключение. — Докато съм тук, все се надявам, че баща ми ще се върне. Отида ли си, струва ми се, че напускам и него. Разбираш ли?
— Не е нужно да се разбира. Чисто и просто човек го върши. Дори и да е безсмислено.
— Виждаш ли?
Тя изпразни чашата си. Вън се чу шум от отключване на врата.
— Ето я — каза Гребер. — Не се забави дълго. Изглежда събранието не е продължило много.
Те се вслушаха в стъпките. Гребер погледна грамофона.
— Само маршове ли имаш? — запита той.
— Не. Но маршовете вдигат шум. А понякога, когато самата тишина крещи, трябва да я заглушиш с най-шумното, което имаш.
Гребер я погледна.
— Хубави разговори водим! В училището често ни разправяха, че младостта е най-романтичният период на живота.
Елизабет се засмя. В преддверието нещо падна на пода. Госпожа Лизер ругаеше. След това хлопна врата.
— Оставих да свети лампата — прошепна Елизабет. — Ела, нека да излезем. Понякога не мога да издържам. И да говорим за нещо друго.
— Накъде? — запита Гребер, след като излязоха навън.
— Не зная. Където и да е.
— Има ли наблизо заведение, кръчма или бар?
— Не бих искала да се затворя отново. Нека да повървим малко.
— Добре.
Улиците бяха пусти, градът — тъмен и затихнал. Те тръгнаха по „Мариенщрасе“, пресякоха „Карлсплац“ и след това през моста се озоваха в стария град. След известно време всичко наоколо им се струваше така недействително и лишено от живот, като че ли те бяха последните живи хора. Движеха се между жилищни блокове, но погледнеха ли в прозорците, за да зърнат стаи, столове, маси — свидетели на живота, те не виждаха друго, освен отражението на лунната светлина в стъклата, а зад тях — черни завеси и хартии. Като че ли целият град беше в траур и представляваше покрита с черно огромна морга, в която жилищата бяха превърнати в ковчези.
— Какво става? — запита Гребер. — Къде са хората? Днес е по-тихо отколкото друг път.
— Сигурно са по домовете си. Няколко дни не сме имали нападение. Затова не смеят да излизат. Чакат следващото. Така е винаги. Само непосредствено след нападение хората излизат по улиците.
— И тук значи има вече навици?
— Да. А при вас на фронта няма ли?
— Да, също има.
Навлязоха в една напълно разнебитена улица. Разпокъсани облаци пълзяха по небето и влачеха по земята тъмните си сенки. Те падаха върху развалините, подаваха се и след това изчезваха като подплашени от лунната светлина чудовища. Изведнъж се чу шум от порцеланови съдове.
— Слава Богу — каза Гребер. — Там се хранят хора. Или пият кафе. Поне дават признак на живот.
— Навярно пият кафе. Днес имаше дажба. Истинско бомбено кафе.
— Бомбено кафе?
— Да, бомбено кафе. Така го наричат. Извънредна дажба, която се получава след тежки бомбардировки. Понякога дават захар или шоколад, или дори пакет цигари.
— Както на фронта. Там дават алкохол или тютюн преди офанзива. В действителност смешно, нали? Двеста грама кафе за един час смъртен страх.
— Сто грама.
Те продължиха да вървят. След малко Гребер се спря.
— Елизабет, тук е по-безутешно отколкото в къщи. Трябваше да вземем водката с нас. Нуждая се от алкохол. И ти също. Има ли някое заведение наблизо?
— Не искам. В заведение човек се чувствува затворен като в скривалище. Всичко е затъмнено и прозорците закрити.
— Тогава да идем към казармата. Там имам още една бутилка. Ще я взема и ще я изпием на открито.
— Добре.
В тишината се чу тропот на каруца. Малко след това по улицата връхлетя галопиращ кон. Подплашено от сенките, неспокойното животно с дивите си очи и разтворените си ноздри имаше неестествен вид в бледата светлина. Коларят дърпаше юздите. Внезапно конят се вдигна на задните си крака. От устата му пръскаше пяна. Те трябваше да отскочат настрани, за да му направят път. Елизабет се покатери бързо по развалините. Малко остана конят да я закачи. За момент на Гребер се стори, че тя ще се метне на пръхтящото животно и ще отлети. Но след това силуетът й отново се открои на безбрежното и назъбено от развалините небе.