— Луиза? Не Луиза. Тя именно се казва Луиза. Нарекох я Алма.
— Добре де, Алма. А после?
— После ли? Няма да ми повярваш! Вместо да се разсмее или да се развика, тя какво мислиш направи? Започна да реве. Представи си, започна да лее сълзи като крокодил! А дебели жени не бива да плачат…
Ройтер се изкашля, затвори книгата си и загледа с интерес Бьотхер.
— Защо не?
— Не им прилича. Не отговаря на тяхната солидност. Дебелите жени трябва да се смеят.
— Щеше ли твоята Алма да се смее, ако я беше нарекъл Луиза? — запита с жлъч картоиграчът с яйцевидната глава.
— Ако моята Алма беше на нейно място — заяви Бьотхер спокойно и с голямо достойнство, — тогава най-напред щеше да ми захвърли в муцуната най-близко стоящата бутилка бира. След това — всичко, което не е заковано по стената или по пода, и най-сетне, като дойдеше на себе си, щеше така да ме нагласи, че само обувките ми щяха да останат здрави. Така щеше да стане, теле такова!
Човекът с яйцевидната глава замълча за момент. Гореописаната картина изглежда го беше разоръжила.
— И на такава жена изневеряваш! — каза той с пресипнал глас.
— Слушай, драги мой, съвсем не изневерявам! Ако тя беше тук, нямаше изобщо да погледна кръчмарката! Това не е измама. Чисто и просто нуждата го налага.
Ройтер се обърна към Гребер.
— А ти? Постигна ли нещо с бутилката „Арманяк“?
— Нищо.
— Нищо ли? — запита Фелдман. — И за това „нищо“ спиш като мъртвец днес до обед?
— Да. Дявол знае защо съм така уморен. Ако легна, веднага ще заспя. Като че ли цяла седмица не съм затварял очи.
— Тогава лягай и продължавай да спиш.
— Мъдър съвет — каза Ройтер. — Съвет на майстора по спане Фелдман.
— Фелдман е магаре — заяви човекът с яйцевидната глава, който тъкмо пасуваше. — Ще проспи цялата си отпуска. След това ще му се струва, че изобщо не е бил в отпуска. Можеше да бъде на фронта и да сънува, че е в отпуска.
— Иска ти се, драги мой. Но точно обратното е вярно — отвърна Фелдман. — Аз съм тук, и когато сънувам, сънувам, че съм на фронта.
— А къде си всъщност? — запита Ройтер.
— Как къде съм? Тук, къде иначе?
— Сигурен ли си?
Човекът с яйцевидната глава измърмори нещо ядосано.
— Точно това искам да кажа — заяви след това той. — Не е ли все едно къде се намира, щом постоянно кърти. Само че това говедо не разбира нищо.
— Не ми е все едно, когато се събудя, хитреци с хитреци — каза Фелдман ядосано и легна отново в леглото.
Ройтер се обърна отново към Гребер.
— А ти? Какво ще направиш днес за спасение на душата си?
— Кажи ми къде може да се отиде, ако искаш добре да се навечеряш.
— Сам ли?
— Не.
— Тогава иди в „Германия“. Това е единственото заведение. Само че е възможно да не те пуснат. В никакъв случай обаче не с твоята фронтова одежда. И хотелът, и ресторантът са запазени само за офицери. Но може би келнерът ще се трогне от тенекийките по гърдите ти.
Гребер погледна дрехите си. Униформата му беше покрита с кръпки и петна.
— Можеш ли да ми заемеш твоята униформа? — запита той.
— С удоволствие. Само че си с петнадесет кила по-лек от мен. С нея още на вратата ще те изхвърлят. Но ще ти намеря една подофицерска парадна униформа за твоя ръст. А също и панталони. Като облечеш шинела си отгоре, никой в казармата няма да те забележи. Защо впрочем си все още редник? Трябваше отдавна да бъдеш подофицер.
— Бяха ме произвели. Но веднъж натупах един лейтенант и ме разжалваха. Имах щастие, че не ме изпратиха в наказателна рота. Оттогава се свърши с повишението.
— Добре. Все пак имаш поне морално право да носиш подофицерска униформа. Когато заведеш дамата си в „Германия“, поръчай вино „Йоханисбергер Кохсберг 1937“, изба Г. С. от Мум. Това вино кара и мъртвите да възкръсват.
— Добре, точно това ми трябва.
Времето беше мъгливо. Гребер чакаше на моста, който прекрачваше реката. Черната вода, осеяна с овъглени греди и домакински отпадъци, играеше в краката му. Тъмният силует на училището се открояваше отсреща в бялата мъгла. Той се загледа за известно време нататък, прекоси моста и тръгна по една малка уличка, която водеше към училищния двор. Голямата желязна врата, мокра от влагата, беше широко отворена. Влезе вътре. Дворът пустееше. Нямаше никого, беше вече твърде късно. Той пресече двора и стигна до брега на реката. В мъглата дънерите на кестените изглеждаха като от въглен. Под дърветата стояха овлажнени някогашните пейки. Гребер си спомни, че често беше сядал тук. Нищо от това, за което на времето бе мечтал, не се бе осъществило. От училищната скамейка бе отишъл направо на война.
Той се загледа в реката. Водата бе довлякла до брега едно счупено легло. На него се намираха, като големи сюнгери, тежки, мокри възглавници. Полазиха го тръпки. Върна се назад и се спря пред училищната сграда. Опита входната врата. Беше отключена. Отвори и нерешително влезе вътре. Спря се в голямото преддверие и се огледа. Почувствува потискащата училищна миризма и забеляза полуосветената стълба и боядисаните в тъмно врати, които водеха към салона и учителската стая. Не изпитваше нищо особено. Нито пренебрежение, нито ирония дори. Сети се за Велман. „Човек не трябва да се обръща назад“ — бе казал Велман. Имаше право. Гребер не усещаше нищо друго освен пустота. Целият жизнен опит, който бе натрупал след училищните години, беше противоположен на това, което бе учил тук. Нищо не бе останало. Бе преживял пълен провал.