Върна се обратно и излезе навън. От двете страни на входната врата бяха поставени две паметни плочи за убити във войната. Плочата от дясната страна му бе позната — възпоминание за убитите през Първата световна война. На всички партийни конгреси я украсяваха с елхови клонки и дъбови листа и директорът Шимел държеше военнолюбиви речи за отмъщение, велика Германия и предстоящо възмездие. Шимел имаше голям отпуснат корем и постоянно се потеше. Плочата от лявата страна беше нова. Гребер не я знаеше. Тя беше за убитите през тази война. Прочете имената. Много. Но плочата беше голяма и имаше място за още.
В училищния двор той срещна разсилния.
— Търсите ли някого? — запита старият човек.
— Не, не търся никого.
Грабер се насочи към изхода. Но се сети нещо и се върна.
— Знаете ли къде живее Полман? — запита той. — Господин Полман, който беше тук учител?
— Господин Полман не е вече на служба.
— Зная. Къде живее? Разсилният се огледа.
— Няма кой да чуе — каза Гребер. — Къде живее?
— По-рано живееше на „Янплац“ 6. Дали още живее там, не зная. Да не би да сте били тук ученик?
— Да. Шимел все още директор ли е?
— Разбира се — отвърна разсилният учудено. — Разбира се, все още. Защо да не е вече?
— Да — каза Гребер. — Защо ли?
Тръгна си. След четвърт час забеляза, че не знае къде се намира. Мъглата бе станала по-гъста и в развалините той бе загубил посоката. А разрушенията изглеждаха навсякъде еднакви и улиците не можеха да се различат една от друга. Изпитваше особено чувство — като че ли се бе заблудил сам в себе си.
Мина известно време, докато намери пътя за „Хакенщрасе“. След това изведнъж се появи вятър и мъглата започна да се носи на вълни като безшумно тайнствено море.
Стигна до къщата на своите родители. Не намери никакво известие. Тъкмо се готвеше да си върви, когато чу странни звуци — като от струна на арфа. Озърна се. Докъдето му стигаше погледът улицата беше пуста. Звуците се появиха отново, сега по-остри и по-стенещи, като че ли някоя невидима сирена даваше тревожни сигнали в падналата над морето мъгла. Ето отново — по-ниско, след това по-високо, неравномерно и все пак на равни промеждутъци. Струваше му се, че иде някъде от въздуха, сякаш някое невидимо същество свиреше на арфа върху покривите. Наострил слух, Гребер се мъчеше да открие посоката на тайнствения напев. Тоновете се нижеха един след друг, като че ли бяха навсякъде, като че идеха отвсякъде, силни и властни — понякога откъслечни, понякога като неразбит акорд на безкрайна скръб.
„Пазачът от противовъздушната защита — помисли си той. — Лудият, кой друг?“ Той се отправи към къщата, от която бе останала само фасадата, и отвори бързо вратата. Някой, който седеше в едно кресло, скочи на крака. Гребер съзря, че това е зеленото кресло, което бе видял върху развалините на бащината си къща.
— Какво има? — запита пазачът уплашено и грубо. Гребер веднага забеляза, че той няма инструмент в ръцете си. Тоновете продължаваха да звучат.
— Какво е това? — запита той. — Откъде идва?
Пазачът приближи мокрото си лице до неговото.
— А, войникът! Защитникът на родината! Какво е това ли? Не чувате ли? Това е реквием за затрупаните! Изровете ги! Изровете ги! Спрете убийствата!
— Глупости.
Гребер вдигна очи към мъглата, която редееше. Забеляза нещо като черен кабел, който се люлееше от вятъра. При всяко негово поклащане тайнственият звук се носеше подобно на тон. Внезапно той се сети за пианото, което бе видял да виси с откъснат капак високо сред развалините. Кабелът биеше оголените струни.
— Пианото е! — каза той.
— Пианото е! — повтори пазачът след него, имитирайки го. — Какво ли разбирате от това вие, безмилостен убиецо? Това е камбана за умрелите. Вятърът я бие! Небето моли с нея за милост. Чуваш ли ти, стрелящ автомат — за милост, която не се среща вече на земята. Какво ли знаете вие за смъртта, вие специалистът в разрушенията? И как бихте могли да знаете? Тези, които я причиняват, не знаят нищо за нея.