Той се наведе и прошепна:
— Мъртвите са навсякъде. Те лежат под развалините със смачкани лица и скръстени ръце, но скоро ще възкръснат и ще ви прогонят.
Гребер се върна на улицата.
— Ще ви прогонят — повтаряше пазачът след него. — Ще поставят на подсъдимата скамейка всеки един от вас, за да бъде съден от мъртвите.
Гребер не го виждаше повече в тъмнината. Чуваше само идващия от раздраната мъгла прегракнал глас.
— Защото злото, което причинявате на последния от моите братя, го правите на самия мен, казва Всевишният…
Гребер продължи нататък.
— Върви по дяволите! — измърмори той. — Върви по дяволите и се зарови сам под развалините, на които си клекнал като гарван! — Ускори крачките си. „Мъртви — каза си той с огорчение. — Мъртви, мъртви! Омръзнаха ми. Не съм се върнал за тях, а за да видя дали е останала брънка живот в тази пустиня.“
Той позвъни. Вратата се отвори веднага, като че ли някой стоеше зад нея.
— А, вие ли сте? — възкликна изненадано госпожа Лизер.
— Да, аз — отвърна Гребер. Той бе очаквал да види Елизабет. Младата девойка се появи незабавно. Този път госпожа Лизер се прибра в стаята, без да каже нито дума повече.
— Влез, Ернст — каза Елизабет. — Ей сега ще бъда готова.
Той я последва.
— Това най-хубавата ти рокля ли е? — я запита той, като посочи с очи черния пуловер и черната пола, с които беше предишната вечер. — Забрави ли, че ще излезем тази вечер?
— Наистина ли имаше такива намерения?
— Разбира се. Я ме погледни. Аз съм с парадната униформа на един подофицер. Един другар ми я намери. Станах мошеник само за да мога да ида с теб в Хотел „Германия“, а не зная още дали там не пускат само от лейтенант нагоре. Вероятно това ще зависи от теб. Нямаш ли друга рокля?
— Да. Но…
Гребер забеляза водката на Биндинг на масата.
— Зная какво мислиш — каза той. — Забрави го. Забрави и госпожа Лизер, и съседите. Никому не вредиш, това е единственото, което сега има значение. А ти трябва да излезеш, защото иначе ще полудееш. Вземи, пийни глътка водка.
Той напълни една чаша и й я подаде. Тя я изпи до дъно.
— Добре — каза тя. — Ще се приготвя набързо. Бях почти готова, но не знаех дали не си забравил. Сега излез от стаята, докато се преоблека. Не бих искала госпожа Лизер да ме обвини в проституция.
— Този път няма да уцели. С войници подобно нещо се счита за патриотизъм. Въпреки това аз ще те чакам вън. На улицата, не в преддверието.
Той започна да се разхожда по улицата. Мъглата беше намаляла, но между голите стени на къщите димеше като в пералня. Един прозорец шумно се отвори. В рамката от светлина се появи Елизабет с голи рамене и две рокли в ръце. Едната златисто-кафява, а другата — тъмна, с неопределен цвят. Те се вееха като знамена на вятъра.
— Коя? — запита тя.
Той показа златистата. Тя кимна с глава и затвори прозореца. Той се огледа. Никой не бе забелязал нарушението на противовъздушните разпореждания.
Гребер продължи да ходи напред-назад. Нощта бе станала по-плътна. Дневната умора, особеното му настроение тази вечер и решението да обърне гръб на миналото се бяха превърнали в лека възбуда и неспокойно очакване.
Елизабет се показа на вратата. Тя се приближи бързо, гъвкава и стройна. Изглеждаше по-висока в дългата златиста рокля, върху която блещукаше слабата светлина. Лицето й също беше променено. Като че ли бе по-тясно и главата изглеждаше по-малка. Трябваше да мине един миг, за да може Гребер да открие, че това е така, защото бе облечена в рокля, която не й закриваше врата.
— Видя ли те госпожа Лизер?
— Да. Глътна си езика. Тя би искала винаги да ме вижда облечена в кълчища и с пепел на главата, като тези, които изкупуват греховете си. За момент почувствувах съжаление към нея.
— Съжаляват се винаги тези, които не заслужават.
— Не беше само съжаление. И страх. Мислиш ли…
— Не — отвърна Гребер. — Нищо не мисля. А и тази вечер искам да не мисля за нищо. Достатъчно мислихме и се страхувахме досега. Нека опитаме дали чисто и просто не можем малко да се порадваме.
Хотел „Германия“ се намираше между две разрушени здания, като богата дама между обеднели роднини. От двете страни на хотела развалините бяха грижливо прибрани на купчина. Поради това разрушените сгради нямаха страшния изглед на място, където е бродила смъртта. Те не дразнеха окото.
Портиерът погледна с пренебрежителен поглед униформата на Гребер.
— Къде е ресторантът? — запита Гребер с остър глас, преди той да успее да каже нещо.